Оливър Боудън - Черният флаг

— Мери…

Изнемощял, оставих Мери върху паважа в двора. Отвсякъде ехтяха тежки стъпки и войнишки крясъци.

Добре, помислих си. Нека дойдат. Ще се бия. Има ли значение къде ще умра?

Тя ме погледна и очите й се проясниха. Успя да се усмихне, преди следващият пристъп на болката да завладее тялото й.

— Не умирай заради мен — прошепна тя. — Бягай.

Опитах се да възразя. Но тя беше права. С овлажнели очи проговорих:

— Мътните го взели! Трябваше да ме надживееш!

По устните й трепна призрачна усмивка.

— Аз изпълних ролята си. А ти? Ще изпълниш ли своята?

Лицето й се раздели, сякаш го гледах през диамант. Избърсах сълзите си с длан.

— Да, ако дойдеш с мен — отвърнах.

Тя не продума.

Не, моля те, не си отивай. Не искам да си отидеш.

— Мери?

Опита се да каже нещо. Опрях ухо до устните й.

— Ще бъда с теб, Кенуей. — Последният й дъх обвея с топлина ухото ми. — Ще бъда…

Изправих се и погледнах Мери Рийд. По-късно щях да я оплача, да си спомня храбрата жена, най-забележителния човек в живота ми. Помислих как британските войници бяха отнели детето на тази добра жена, оставяйки я обляна в кръв да изгаря от треска в ледената килия. Без одеяло. Без капка вода.

Чух първия страж да изскача на двора зад мен. Точно навреме да отмъстя, преди да избягам.

Извадих острието и се обърнах да ги посрещна.

След това започнах да пия. Пих доста. В делириума ми витаеха хора от миналото — Каролин, Удс Роджърс, Бартолъмю Робърте.

И призраци — Басмения Джак, Чарлс Вейн, Бенджамин Хорниголд, Едуард Тач.

И Мери Рийд.

След гуляя, продължил незнайно колко, спасението се яви в образа на Адевале. Той застана до мен на кингстънския бряг и аз го помислих за поредния призрак, поредното видение, дошло да ме измъчва, да ми напомни провалите.

— Капитан Кенуей, приличаш на торба с курешки.

Видение. Призрак. Трик на пияното ми съзнание. И да, като стана дума, къде ми е бутилката?

Той протегна ръка към мен и аз протегнах плахо своята, очаквайки пръстите му да се превърнат в облачета дим и да се стопят. Оказаха се истински. Твърди като дърво, надеждни и истински.

Изправих се.

— Леле как ме цепи главата…

Адевале ме дръпна да стана. Потърках туптящите си слепоочия.

— Идваш тъкмо навреме, Адевале. Редно е да съм ти ядосан, задето ме изостави, но се радвам — погледнах го. — Да, адски се радвам.

— И аз, братко. Ликувай, защото и „Гарванът“ ти е непокътнат.

Той ме улови за рамото и ми посочи морето. Навярно бях разчувстван от алкохола, но гледката ме просълзи. Отново виждах „Гарвана“ и моряците си — по палубата, по мачтите, надничаха от оръдейните люкове. И всички гледаха към брега, където стояхме с Адевале. Дойдоха, помислих си, и една сълза се стече по лицето ми. Избърсах я с ръкава на робата (прощален подарък от Ах Табай, макар да не бях направил нищо оттогава, за да го заслужа).

— Ще отплаваме ли? — попитах Адевале, но той вече се отдалечаваше. — Къде отиваш? — попитах го.

— Очакват ме другаде, Едуард — подвикна ми.

— Но…

— Когато сърцето и умът ти са готови, ела при асасините. Тогава ще ме разбереш.

Изпълних съвета му. Отплавах с „Гарвана“ към Тулум, където за пръв път открих шестото си чувство и срещнах Ах Табай. Оставих екипажа на кораба и тръгнах да търся асасина. Натъкнах се обаче на опожарените останки от асасинско село. Адевале също беше там. Ето какъв дълг го зовеше.

— Какво, за бога, се е случило тук, Адевале?

— Ти, Едуард. Пораженията, които нанесе преди шест години, нямат край.

Сбърчих чело. Асасините още понасяха последиците от картите, които бях продал на тамплиерите. Погледнах го.

— Не е лесно да другаруваш с мен, нали? Затова ли си тук?

— Да се биеш рамо до рамо с човек, тласкан от алчност и суета, е трудно, Едуард. Реших, че асасините и кредото им са по-достойна кауза.

Така значи. Думите на Мери Рийд и Ах Табай не бяха пуснали корен у мен, но Адевале ги беше взел присърце. Прииска ми се да бях положил повече усилия да последвам примера му.

— Несправедливо ли постъпих? — попита той.

Поклатих глава.

— Години наред задоволявах капризите си, без да си давам сметка кого наранявам. Да, забогатях, прославих се, но не помъдрях. Обърна ли се назад към извървения път, виждам как до мен не е останал никой от онези, които съм обичал.

Проговори нов глас. Ах Табай.

— Не е късно за изкупление, капитан Кенуей.

Погледнах го.

— Преди да умре, Мери ме помоли да поправя стореното зло. Ще ми помогнеш ли?