Оливър Боудън - Черният флаг

Повдигнах веригите и се извърнах назад. Стражите ми не помръдваха, но ме наблюдаваха зорко. До Роджърс седеше царствено Лауреано Торес, елегантен и спокоен в жегата на съдебната зала. Не бяха дошли обаче на лов за пирати. Тук ги бяха довели тамплиерските дела.

— Красива жена е, казват — отбеляза Торес, кимайки ми за поздрав.

— Докоснете ли я, копелета… — озъбих се.

Роджърс се приведе напред. Нещо ме сръга в хълбока.

Погледнах надолу и видях дулото на пистолета му. След падането в Обсерваторията като по чудо се бях разминал с гангрената и инфекцията, но раната ми така и не заздравя напълно. Той не знаеше за нея, разбира се, не би могъл. Ала някак си я уцели с цевта на оръжието си и аз се сгърчих от болка.

— Ако знаеш къде се намира Обсерваторията, кажи ни и ще те освободим веднага — каза Роджърс.

Разбира се. Ето защо досега не бяха ми надянали примка на шията.

— Роджърс не е в състояние да удържа дълго британските хрътки — обясни Торес. — Това те чака, ако откажеш да ни съдействаш — посочи съдията и свидетелите, описващи ужасните злодеяния на Ан и Мери.

Отправили предупреждението си, Торес и Роджърс се изправиха точно когато свидетелката разказваше на един дъх как двете пиратки са я нападнали и как познала „по големите гърди“, че са жени. В залата избухна смях, но чукчето на съдията въдвори ред и заглуши захлопването на вратата зад гърбовете на Роджърс и Торес.

Ан и Мери не продумваха. Какво ставаше? Езиците им ли бяха изсъхнали? От опит знаех, че не им липсва дар слово, ала сега тънеха в гробно мълчание. Очевидците описваха дръзките им набези, но те нито веднъж не се намесиха да ги опровергаят. Не гъкнаха дори когато съдът ги обяви за виновни и ги попита дали има причина да отменят смъртното им наказание. Нищо.

Съдията, който не ги познаваше и навярно ги сметна за мълчаливи дами, произнесе присъдата — смърт чрез обесване.

Тогава — едва тогава — те отвориха уста.

— Милорд, молим за пощада, защото сме бременни — наруши тишината Мери.

— Какво? — пребледня съдията.

— Бременни сме — повтори Ан Бони.

Залата избухна. Запитах се дали и двете отрочета са на Басмения Джак, стария му дявол.

— Нямате право да обесите жена, която чака дете, нали? — над вика врявата Ан.

В залата настана хаос. Сякаш прочел мислите ми, един от стражите зад мен ме побутна с дулото на мускета. Дори не си помисляй!

— Тишина! Тишина! — извика съдията. — Ако твърдението ви е вярно, екзекуцията ще бъде отложена, но само докато родите децата.

— Вярно е и още как! Ти ли ще следиш как ще издуем коремите?

Такава помнех Ан Бони — с лице на ангел и дяволска уста. В залата отново избухна гръмогласен смях. С пламнало лице съдията заблъска с чукчето, нареди да отведат осъдените и процесът приключи в безпорядък.

— Едуард Кенуей, помниш ли как веднъж ме заплаши, че ще ми отрежеш устните и ще ме нахраниш с тях?

Лицето на Лауреано Торес изникна от сумрака зад вратата на килията ми, обрамчено от решетките на прозорчето.

— Не го направих — опресних паметта му с одрезгавял от дългото мълчание глас.

— Щеше да го направиш.

Вярно.

— Но не го направих.

Той се усмихна.

— Типичната пиратска тактика за сплашване — груба и арогантна. Как мислиш, Роджърс?

И той беше тук. Удс Роджърс, прочутият ловец на пирати. Наострил слух пред вратата на килията ми.

— Затова ли не ми давате вода и храна? — изграчих.

— О — разкикоти се Торес, — това не е всичко, далеч не е всичко. Ще видиш какво те чака, докато не ни разкажеш за Обсерваторията и за Хорниголд. Стражи!

Отзоваха се двама — същите тамплиерски лакеи, които ме заведоха в съдебната зала. Торес и Роджърс си тръгнаха, а хрътките им ми оковаха нозете. Изведоха ме от килията. Тътрейки крака по плочника, прекосих коридора и излязох в двора на тъмницата. Примижах в светлината на яркото слънце и вдъхнах свежия въздух за пръв път от седмици. После стражите изненадващо ме преведоха през главната порта на затвора.

— Къде отиваме? — заекнах.

Слънчевите лъчи бяха толкова ослепителни, че не можех да отворя очи. Клепачите ми сякаш бяха залепнали.

Не ми отговориха. Чувах шума на Кингстън. Нормалната гълчава на ежедневието.

— Колко ви плащат? — осведомих се. — Колкото и да е, ще го удвоя.

Те спряха.

— Добри хора, добри хора — промърморих. — Ще забогатеете благодарение на мен. Само ме…

В лицето ми се заби юмрук, спука ми устната и счупи нещо в носа ми, от който рукна кръв. Простенах и се закашлях. Пред замаяния ми поглед изплува лице.