Оливър Боудън - Черният флаг

В Обсерваторията отекна гласът на Торес:

— Необходимо е само да предложите клетва за вярност в Камарата на общините. Обет, жест и семпла церемония, изискваща няколко капки кръв от пръста. Нищо повече.

Господи! Замисълът на Ан и Мери не беше нищо в сравнение с това. Тамплиерите не се отказваха от стремежа да контролират света — и да източват кръвта му. Сега бяха взели на прицел Британския парламент.

— Министрите ще ми създадат главоболия — отбеляза Роджърс, — но ще склоня лесно Камарата на лордовете. Обожават помпозността и ритуалите.

— Именно. Кажи им, че така ще засвидетелстват вярност към краля и подкрепа срещу… бунтовните якобити.

— Да, да — закима Роджърс.

— Кръвта е най-важното. Вземи проба от всекиго. Трябва да сме готови, когато намерим Обсерваторията.

— Непременно.

Робърте свали кристала от подиума и ме погледна тържествуващо. Вече знаехме какво кроят тамплиерите. И бяхме на крачка пред тях.

Картините изчезнаха, странното сияние се отдръпна към стените и аз се почудих дали не съм си въобразил всичко. Междувременно Робърте извади нещо от вътрешността на подиума и го вдигна. Череп. В него бе поставял стъклениците с кръвта.

— Безценен инструмент, нали?

— Вещерство по-скоро.

— Не. Всеки механизъм, който задейства приспособлението, е реален, осезаем. Древен, да, но не е свръхестествен и необясним.

Погледнах го подозрително. „Залъгваш се, приятелю“, помислих си, но замълчах.

— Ще станем господари на океана с него — казах.

Прииска ми се да докосна черепа, да почувствам тежестта му в дланта си и протегнах ръка. Робърте се пресегна към мен. Полазиха ме тръпки, когато пристъпи по-наблизо, но вместо да ми го даде, той замахна и ме удари през лицето с него. Паднах на пода на Обсерваторията, претърколих се и се прекатурих в ямата.

Полетях надолу, блъскайки се в каменните й стени. Шибаха ме растения, поникнали сред процепите между скалите, но не успявах да се уловя за тях. Усетих пронизваща болка в хълбока и в същия момент цопнах във водата долу, благодарейки Богу, че съм запазил самообладание да превърна сгромолясването отвисоко в подобие на гмуркане. Инстинктът навярно ми бе спасил живота.

Въпреки това сблъсъкът с водата не беше образец за подражание. Преобърнах се и нагълтах вода. С усилие на волята забраних на болката в хълбока да ме повлече надолу, изскочих на повърхността и си поех дъх. Погледнах нагоре и срещнах втренчените очи на Робърте.

— Не вярвам в лоялността, младежо — подвикна ми той. — Ти изигра ролята си, но съвместната ни работа приключи.

— Мъртвец си, Робърте.

Надявах се заплахата ми да отекне като рев, но гласът ми прозвуча немощно, той така или иначе си беше тръгнал и имах по-належащи грижи — да потуша пламтящата болка и да си спася кожата. Поех си дълбоко дъх и напипах клон, стърчащ от хълбока ми. Раната оцветяваше робата ми в червено. Издърпах клона с писък, захвърлих го и със стиснати зъби притиснах раната с длани. Усещах как кръвта се процежда между пръстите ми. Мътните те взели, Робърте… Кучи син…

Въпреки болката успях някак си да се изкатеря в Обсерваторията. Минах по обратния път — през просторните зали и труповете пред прага. Изкуцуках до брега, облян в студена пот. Когато излязох, залитайки, иззад високата трева, сърцето ми се сви. „Гарвана“, любимия ми кораб, го нямаше. Беше отплавал. Само „Роувър“ се поклащаше закотвен край брега.

Там, където пясъкът срещаше водата, бе завързана лодка. Кормчията и гребците стояха като мълчаливи стражи в очакване на капитана — капитан Бартолъмю Робърте.

Той самият стоеше пред мен. Очите му искряха. Усмихна ми се с обичайната си безрадостна усмивка.

— О, „Гарванът“ отлетя, а, Едуард? Това е красотата на демокрацията. Мнозинството надделява над единака. Да, бих могъл да те взема с мен, но се опасявам, че горещият ти нрав ще ни изпепели. За щастие знам колко щедра награда е обявил кралят за главата ти. И възнамерявам да я получа.

Болката ме надви. Предадох се и усетих, че припадам. Преди мракът да ме обгърне* чух тихия присмех на Бартолъмю Робърте:

— Виждал ли си ямайски затвор отвътре, момче? А?

Много може да се случи за шест месеца. Ала през шестте месеца до 10 ноември 1720 година то се случваше на другите. Аз гниех в затвора в Кингстън. През това време Бартолъмю Робърте стана най-страховитият пират на Карибите, командващ ескадра от четири кораба с флагман „Роял форчън“, а аз се опитвах и не успявах да спя върху сламеник на земята в толкова тясна килия, че нямаше как да легна в цял ръст. Вадех личинки от храната си и си запушвах носа, за да я прокарам. Пиех мръсна вода и се молех да не ме убие. Наблюдавах ивиците сивкава светлина, процеждащи се през решетките на вратата, и слушах врявата в тъмницата — тропотът и шумотевицата никога не стихваха, сякаш някъде някой по цял ден и по цяла нощ прокарва тенекиена чаша по железните решетки. Понякога слушах и собствения си глас, за да си напомня, че съм жив, и ругаех късмета си, ругаех Робърте и тамплиерите, ругаех екипажа си.