Оливър Боудън - Черният флаг

Сниших се, пропълзях в гъсталака и се слях с джунглата.

Местните познаваха добре земята си, но аз ги изненадах, нападайки ги на тяхна територия. Първият не очакваше да ме види и стъписването подписа смъртната му присъда. Носеше само препаска през слабините, черната му коса бе вързана, тоягата му още светеше от кръвта на пирата, а очите му се ококориха от удивление. Индианците просто защитаваха своето. С неохота плъзнах острието между ребрата му и с надеждата краят му да е бърз, продължих напред. В джунглата отекнаха викове и изстрели, но аз се натъкнах на още туземци и посях още смърт. Битката най-сетне приключи и се върнах при главната група.

Осмина бяха загинали в схватката. Повечето местни бяха паднали, сразени от острието ми.

— Те са пазителите на Обсерваторията — каза ми Бартолъмю Робърте.

— Откога живеят тук? — попитах го.

— О… Поне от хиляда години. Дори повече. Много предани мъже. Много храбри.

Погледнах към останките от ескорта ни — ужасени мъже, видели как избиват другарите им един по един. Продължихме нагоре през джунглата, докато най-после стигнахме. Сивата каменна стена изпъкваше на фона на ярката горска зеленина. Внушителната сграда се извисяваше високо над нас.

Обсерваторията.

Как не бяха я забелязали досега? Как е останала невидима?

— Това ли е?

— Да, почти свещено място. Необходима е само капка от моята кръв.

В ръката му се появи малка кама. Впил очи в моите, той прободе върха на палеца си и пъхна окървавения си пръст в миниатюрна вдлъбнатина до вратата. Тя започна да се отваря.

Спогледахме се с моряците. Само Барт сякаш се забавляваше.

— И вратата се отваря след осемдесет хиляди години — посочи той, сякаш обявява началото на спектакъл.

Отстъпи настрани и подкани хората си да влязат. Нервните членове на екипажа се спогледаха и изпълниха нареждането на капитана си. Понечиха да прекрачат прага и… Робърте ги уби. И четиримата. С една ръка заби камата си в окото на първия, блъсна тялото му настрани, извади пистолета си и стреля в лицето на втория. Преди последните двама да успеят да реагират, Черния Барт измъкна нов пистолет и стреля в гърдите на третия, а последния оцелял прониза със сабята си. Това бе мъжът, донесъл сандъка на палубата — онзи, който погледна Робърте с надежда да получи похвала. Сега издаде странен гърлен звук. Робърте застина за миг, а после заби острието до дръжката и го завъртя. Морякът се втренчи в капитана си умолително и смаяно. Сетне изопнатото му тяло се отпусна, изплъзна се от стоманата и тупна на земята. Гърдите му се повдигнаха веднъж-дваж и замряха.

Толкова много смърт. Толкова много смърт.

— За бога, Робърте, полудя ли?

Той изтръска кръвта от сабята си и старателно избърса острието с кърпа.

— Съвсем не, Едуард, съвсем не. Те щяха да полудеят при вида на скритото зад вратата. Ти обаче, предполагам, си замесен от по-жилаво тесто. Вземай сандъка й да влизаме.

Послушах го. Разбирах колко лоша идея е да го последвам. Ужасно лоша идея. Ала не можех да спра. Бях стигнал твърде далеч. Нямаше връщане назад.

Вътре приличаше на древен храм.

— Мръсно и запуснато — отбеляза Робърте. — Не го помня така. Но оттогава са минали осемдесет хилядолетия.

Изгледах го начумерено. Пак врели-некипели.

— Какви ги дрънкаш? — промърморих.

Погледът му в отговор бе неразгадаем.

— Стъпвай като върху тънък лед, капитане.

Заслизахме по каменни стъпала през сърцето на Обсерваторията и стигнахме до обширна сводеста зала. Озърнах се изумен, попивайки просторното помещение с всичките си сетива.

— Красиво е, нали? — прошепна Робърте.

— Да — отвърнах тихо. — Като от приказка е или от стара поема.

— Навремето разказвали много истории за това място. После историите се превърнали в легенди. Неизбежният процес на преобразяване на фактите в приказна измислица, преди да избледнеят напълно.

Влязохме в нова зала, наподобяваща архив — по високите стени се редяха рафтове със стотици стъкленици с кръв като кристалите в сандъка и като прозрачния куб, където Торес бе събрал капките кръв на Бартолъмю Робърте.

— Още стъкленици…

— Да, съдържат кръвта на древни хора. Невероятна раса за времето си.

— Колкото повече говориш, човече, толкова по-малко разбирам — кипнах.

— Запомни едно — сега кръвта в тези стъкленици не струва пукнат реал. Някой ден сигурно ще е безценна, но не и в нашата епоха.

Намирахме се дълбоко в недрата на земята. От архива минахме в друга зала — явно главната в Обсерваторията. Пак застинахме занемели за миг, вдигнали глави да огледаме купола на обширния сводест таван.