Оливър Боудън - Черният флаг

Сандък, пълен с кръв. Не така си представях голямата награда. Но да видим, да видим…

Моряците оставиха сандъка и отвориха капака. Целият екипаж се събра около нас. Припомних си деня, когато се бих с Блейни на галеона на Едуард Тач. Както тогава, моряците се покатериха по мачтите, въжетата и планшира, за да виждат по-добре. Капитанът им бръкна в сандъка, извади стъкленица и я огледа срещу светлината.

Наблюдателите замърмориха разочаровано. Никакво злато за вас, момчета. Никакви сребърни монети. Жалко. Само стъкленици, които за неопитното око навярно изглеждаха пълни с вино. Аз обаче знаех, че съдържат кръв.

Без да обръща внимание на разочарованието на екипажа и несъмнено, без да го е грижа, Робърте огледа стъклениците една по една.

— Тамплиерите не са си губили времето… — отбеляза, вдигайки поредния блестящ кристален куб със сръчни пръсти.

Безутешните мъже около нас заслизаха от мачтите и въжените стълби и се заловиха за работа.

Присвил очи, Робърте поднесе следващата стъкленица към светлината.

— Кръвта на Лорънс Принс — отбеляза и ми я подхвърли. — Вече безполезна.

Втренчих се изпитателно в кристала, докато Робърте изреждаше име след име:

— Удс Роджърс, Бен Хорниголд, Торес дори! Малки количества за специални цели!

Нещо, свързано с Обсерваторията. Ала какво? Времето на обещанията и протакането бе изтекло. Усетих как в гърдите ми се надига гняв. Хората му си вършеха работата. Кормчията и първият помощник-капитан стояха до Робърте, но аз имах Адевале. Навярно бе назрял моментът да покажа на Бартолъмю колко съм сериозен и колко ми е писнало да ме разиграва. Запитах се дали не е ударил часът да го принудя с помощта на острието си да ми каже каквото искам.

— Заведи ме в Обсерваторията, Робърте — подех без увъртане. — Настоявам да ми покажеш къде е.

Робърте трепна.

— Нима? За да ми я измъкнеш под носа и да я продадеш? Или ще работиш с мен, за да получим повече?

— Което се окаже по-добро за благосъстоянието ми — отвърнах предпазливо.

Той захлопна капака на сандъка и облегна длани върху него.

— Живей щастливо, макар и кратко. Това е мотото ми. Звучи оптимистично, нали?

Очевидно се замисли. Затаих дъх. Пак се запитах: „А сега какво?“. После той вдигна глава и шеговитите искри в очите му угаснаха.

— Добре, капитан Кенуей — впи безизразен поглед в мен. — Заслужи си да хвърлиш един поглед.

Усмихнах се.

Най-сетне!

— Усещаш ли го, Адевале? — попитах кормчията си, докато следвахме „Роувър“ край бразилския бряг. — Няколко мига ни делят от най-големия трофей на всички времена!

— Усещам само горещ вятър в ушите си, капитане — отвърна загадъчно той, обърнал жадно лице към прохладния бриз.

Погледнах го. За кой ли път ме обзе възхищение. Този мъж вероятно бе спасявал живота ми в стотици случаи и несъмнено — поне три пъти. Имах най-предания, всеотдаен и талантлив кормчия, избягал от робството, но и досега понасящ презрението на пияни метежници като Басмения Джак, които го гледат отвисоко заради цвета на кожата му. Отърсил се от помията, поднесена му от живота — а колко много са кофите с помия, знаят само продадените в робство — ден след ден Адевале стоеше до мен на палубата на „Гарвана“ и не искаше по-щедра отплата от уважението, което заслужава. Задоволяваше се с моряшката надница, място, където да отпусне глава, и дажбата храна, приготвена от безносия готвач.

И как се отблагодарявах аз на този човек? Бръщолевейки като кречетало за Обсерваторията. До втръсване.

— Хайде, човече. Намерим ли съкровището, ще забогатеем. Ще живеем охолно до края на живота си. Ще има предостатъчно за всички ни.

— Както кажеш — кимна Адевале.

„Гарванът“ следваше отблизо „Роувър“. Погледнах към него и видях капитана му. Той също гледаше към мен.

— Ахой, Робърте! — извиках. — Ще хвърлим котва и ще се срещнем на брега, нали?

— Преследват те, капитан Кенуей. Питам се откога…

Грабнах далекогледа от ръцете на Адевале и се изкатерих до върха на мачтата. Изблъсках съгледвача и погледнах през далекогледа.

— На какво ти прилича това, момче? — озъбих му се.

Беше млад — млад като мен, когато отплавах с „Император“.

— На кораб, сър. Но в тези води има много кораби. Мислех, че не е достатъчно близо, та да вдигам тревога.

Прибрах далекогледа и го изгледах гневно.

— Изобщо не мислиш, синко. Този кораб не е кой да е, а „Бенджамин“!

Момчето пребледня.