Оливър Боудън - Черният флаг

— Връщам се скоро!

И скочих.

Мускетите на моряците ми затрещяха. „Гарванът“ подемаше едностранна битка срещу корабокруширалия „Бенджамин“. Сетивата ми бяха възвърнали обичайното си състояние, но Хорниголд ми правеше услуга, като ругаеше и окуражаваше моряците си.

— Разбихме се заради вас, празноглавци! Оцелеем ли до утре, ще играе бичът! Не бягайте! Бийте се!

Зърна ме сред гъстата мъгла и вместо да изпълни собствената си заръка, си плю на петите. Втурна се към върха на крайбрежното възвишение.

Хората ми започнаха да стрелят с мортири по бегълците и аз попаднах под огъня им. Снарядите се сипеха като градушка по земята. Един експлодира до Бенджамин и той се прекатури от другата страна на дюната сред фонтан от кръв и пясък.

Хукнах нагоре, пришпорван от неудържимо желание да видя участта му, и платих с пронизана ръка. Сабята му ме рани, отваряйки кървяща рана. Извърнах се светкавично, извадих скритото острие и парирах следващата му атака. От стоманата избухнаха искри. Той ме блъсна назад и аз се плъзнах по склона. Хорниголд се втурна след мен, размахал закривената си сабя. Върхът й разцепи въздуха пред носа ми. Препънах го с крак и го изритах настрани. Претърколих се, изправих се и остриетата ни пак се срещнаха. Разменихме си по няколко удара. Биваше го, но беше ранен и по-стар от мен. Окрилен от жаждата за мъст, посякох китката му, лакътя, рамото му. Коленете му се подгънаха, изпусна сабята и аз го довърших.

— Вместо да отстояваш истинска кауза, стана убиец — прошепна той, преди да умре. Едва оформяше думите. Зъбите му бяха почервенели от кръв.

— Е, поне нямам предателско сърце, Бен. Сърце на предател, който гледа отвисоко на другарите си.

— Неслучайно. С какво ще се похвалиш след гибелта на Насау? С убийства и хаос?

— Съюзи се с най-омразните ни врагове! — изкрещях вбесен.

— Не. — Той посегна да ме сграбчи, за да подчертае думите си, но аз се отдръпнах гневно. — Тамплиерите са различни. Разбери го! Продължиш ли по този път, рано или късно ще останеш сам. А в края му ще те чака гилотината.

— Възможно е, но сега на света има една змия по-малко. И това ми стига.

Той не ме чу. Вече беше мъртъв.

— Умря ли ловецът на пирати? — осведоми се Бартолъмю Робърте.

Погледнах го — този загадъчен мъж, Мъдреца, дърводелеца, станал пират. За пръв път ли щеше да види Обсерваторията? Защо се нуждаеше от мен? Измъчваха ме много въпроси — въпроси, на които знаех, че няма да науча отговора.

Намирахме се в Лонг Бей на северния бряг на Ямайка. Той си почистваше пистолетите и ги зареждаше.

— Умря. От моята ръка — отвърнах му.

Той кимна и пак се задълбочи в оръжията си. Втренчих се в него, обзет от внезапен гняв.

— Защо точно ти си способен да намериш желаното от мнозина?

Той се разкикоти.

— Роден съм със спомен за това място. Спомени за други времена. За живот, който вече съм живял.

Поклатих глава и се почудих кога ли ще престанат да ме залъгват с врелите си некипели.

По дяволите, човече, обясни ми го разумно.

— Няма да е днес.

Нито друг ден, рекох си ядосано. Преди да измисля отговор, от джунглата долетя шум.

Туземци? Битката между „Гарвана“ и „Бенджамин“ навярно ги бе смутила. Докато моряците ми товареха на „Гарвана“ оцелелите от кораба на Хорниголд, бях поел сам за срещата с Бартолъмю Робърте.

— След теб, капитане — подкани ме той. — Пътят е опасен.

Придружени от около дванайсетина от хората му, се шмугнахме в джунглата, проправяйки си път през гъсталака. Изкачвахме се нагоре. Запитах се защо не виждам целта. Нали обсерваториите са внушителни сгради, издигнати върху високи върхове? От околните възвишения ми помахваше само гъстата зеленина. Храсти и палми. Нищо друго, докъдето поглед стига, ако не броим корабите ни в залива.

Бяхме изминали не повече от няколкостотин метра навътре в гората, когато от гъсталака сякаш се стрелна змия и един от хората на Робърте падна с яркочервена дупка на мястото, където се намираше тила му. Познавам удар с тояга от пръв поглед. Оръжието обаче изчезна мигновено, както се бе появило.

Екипажът ни настръхна от страх. Моряците извадиха мускетите, пистолетите и сабите си. Снишиха се, готови за битка.

— Местните ще се бият, Едуард — прошепна ми Робърте, обхождайки с очи загадъчно притихналите храсти. — Готов ли си да отвърнеш на удара? Да убиваш, ако се наложи?

Извадих скритото острие.

— До скоро виждане…