Оливър Боудън - Черният флаг

Корабът на Барт наближи флагмана и докато се спусках от мачтата, корпусите на двата съда се сблъскаха и хората на Барт наскачаха по противниковата палуба. Португалците заизлизаха през капандурата на квартердека, но нямаха шанс. Политаха в морето с прерязани гърла. Обучението по стрелба им изигра лоша шега. След няколко кървави минути моряците на Барт Робърте завладяха галеона.

Плячкосаха всичко, годно за плячкосване. Един моряк довлече сандъка на горната палуба и се усмихна на капитана си, надявайки се да го похвалят. Робърте обаче не му обърна никакво внимание. Посочи безмълвно да прехвърлят сандъка на откраднатия кораб. После от наблюдателницата долетя вик:

— Платно на хоризонта!

Втурнахме се обратно към откраднатия кораб. Неколцина по-бавни дори паднаха в морето, докато се отдалечавахме от флагмана. Два португалски военни кораба ни бяха забелязали. Загърмяха мускети, но бяха твърде далеч да нанесат поражения. Слава богу, че бяхме на португалски кораб. Не посмяха да използват оръдията. Не още. Навярно се чудеха какво, по дяволите, става.

Докато напускахме залива с изопнати от вятъра платна, моряците се спуснаха на долната палуба да заредят оръдията. Пред нас бе закотвен „Гарванът“. Помолих се мълком Адвеале да е нащрек. Благодарих Богу, че помощникът ми е той, а не Басмения Джак. Адевале не би пропуснал да постави съгледвачи. Надявах се в този момент те да му докладват, че корабът на Робърте се движи към тях, преследван от два португалски военни кораба. И да, моряците ми вдигнаха котва и заеха позиция до оръдията.

Макар да ни преследваха, отделих миг-два да се възхитя на една от най-красивите гледки в морето — поне според мен. „Гарванът“ разпъна изящно платната си с плясък, който се понесе над вълните и стигна чак до мен.

Движехме се бързо обаче и настигнахме „Гарвана“ точно когато набираше скорост. Разменихме си няколко припрени думи с Робърте и застанах на кърмата. Засилих се, отблъснах се от палубата на кораба на Робърте и се върнах на своя. Приземих се и незнайно защо се замислих за Дънкан Уолпоул, от когото започна цялото пътешествие.

— Няма по-хубаво нещо от горещия вятър в ушите! — извика ми Робърте, докато корабът му се отдалечаваше от „Гарвана“.

Дадох заповед на моряците да подготвят оръдията на кърмата. Португалците вече не се колебаеха дали да открият огън, но двоуменето отпреди им струваше скъпо, защото „Гарванът“ ги изпревари. Оръдията ни избумтяха. Видях как нажежените метални кълба прелитат над морската повърхност и се забиват в първия португалски кораб. От пробойните на носа му и по кила се разлетяха трески.

Мъже и части от мъже се присъединиха към отломките, осеяли водата. Носът на португалския кораб се стрелна надолу като птица с криле от пяна. Представях си как моряците в трюма се опитват да изпомпят нахлулата вода, ала не успяват, защото корабът е погълнал безнадеждно много, и не след дълго…

Корабът полегна настрани и платната му увиснаха безпомощно. Хората ми нададоха победоносен вик, но вторият кораб се появи иззад първия. Тогава Бартолъмю Робърте реши да изпробва оръдията си. Гюлетата му улучиха целта и вторият португалски съд последва примера на първия — заби нос във водата с корпус, надупчен сякаш от зъбите на гигантска акула. Скоро и двата португалски кораба започнаха да потъват — вторият по-бързо от първия. Моряците спускаха лодки и скачаха през борда. Засега португалската военна флота бе забравила за нас.

Отплавахме и няколко часа празнувахме победата. После Робърте даде знак да пуснем котва и аз застанах на квартердека, питайки се: „А сега какво?“.

Бях заредил пистолетите си и острието ми беше готово за действие. Заръчах на Адвеале да предаде на екипажа, че ако забележат признаци за двойна игра, трябва да се борят за оцеляване. Наредих им да не се предават за нищо на света — бях видял как Робърте се отнася с враговете и пленниците си.

Той ме повика на своя кораб. Заповяда на моряците си да ми хвърлят въже и първо аз, а после и Адевале се прехвърлихме на кораба му. Застанах на палубата с лице към него. Във въздуха тегнеше осезаемо напрежение — ако Робърте възнамеряваше да извърши предателство, сега бе моментът.

Каквото и да планираше обаче — а той несъмнено планираше нещо — явно не смяташе да го осъществи сега. Той даде знак и двама от моряците му донесоха сандъка, откраднат от португалския флагман.

— Това е трофеят ми — заяви Робърте, без да отлепя очи от мен.