Оливър Боудън - Черният флаг

— Млъкни!

Примигнах, опитвайки се да се съсредоточа, да запомня физиономията му.

— Ще си платиш — заплаших го прегракнало; кръв или слюнка потече от устата ми. — Запомни ми думите, друже.

— Млъквай! Иначе ще заиграе сабята!

— Мислиш със задника си, глупако! — подсмихнах се. — Господарят ти ме иска жив. Убий ме и ще заемеш мястото ми в килията. Или по-зле.

През пелена от болка, кръв и ослепителна слънчева светлина забелязах как се намръщва.

— Ще видим — озъби се той. — Ще видим.

После продължихме. Аз плюех кръв и се опитвах безуспешно да си проясня ума, докато накрая застанахме пред стълба. Чух приглушените гласове на Торес.

Роджърс и нещо изскърца отгоре. Вдигнах глава и видях клетка. Един от лакеите се изкачи по стълбата и я отключи. Вратата се отвори с ръждиво стенание. Слънцето прежуряше над мен.

Понечих да кажа нещо, да обясня, че съм жаден и ще умра в зноя. А умра ли, никога няма да намерят Обсерваторията. Само Черния Барт щеше да знае къде е и тази мисъл ме ужаси — Черния Барт, властелин на такава сила!

И сега я използва. Така преуспява.

Преди да събера сили да продумам, ме заключиха в клетката. Заключиха ме и оставиха слънцето да си върши работата. Да ме изпече на бавен огън.

По залез-слънце двамата ми приятели дойдоха да ме върнат в килията. Наградата ми, че съм оцелял, се състоеше от купичка вода върху пода на килията, колкото да си намокря устните и мехурите от слънцето и да оживея.

Роджърс и Торес ме посетиха.

— Къде е? Къде е Обсерваторията?

С попукани, изпръхнали устни им се усмихнах, ала не продумах.

Краде ви най-безочливо, нали? Робърте, имам предвид. Съсипва плановете ви.

— Искаш ли утре да се върнеш в клетката?

— Разбира се — прошепнах. — Разбира се. Чистият въздух ми се отразява добре.

Не беше всеки ден. Понякога оставах в килията. Друг път ме провесваха с главата надолу за няколко часа.

— Къде е? Къде е Обсерваторията?

Понякога ме оставяха в клетката дълго след свечеряване. Скриеше ли се слънцето обаче, не беше толкова зле.

Лежах свит на кравай зад решетките с мускули и кости, пищящи от болка; умирах от глад и жажда, обгорилата ми плът пламтеше. Но все пак не беше толкова зле. Поне слънцето го нямаше.

— Къде е? Къде е Обсерваторията?

Всеки ден, докато се пържа тук, той ви създава нови главоболия, нали? С всеки изгубен ден Черния Барт тържествува над тамплиерите. Това поне е добре.

— Искаш ли утре да се върнеш в клетката?

— Разбира се.

Не бях сигурен дали ще понеса още един ден. Някак си обаче се надявах да не ме убият. Вярвах, че волята ми е по-силна от тяхната. Доверявах се на вътрешната си издръжливост.

Отброявах часовете на поредния ден в клетката, проснат на пода като парцалена кукла. Когато се смрачи, стражите започнаха да ми се присмиват, да злорадстват как Басмения Джак е увиснал на бесилото и как са заловили Чарлс Вейн.

„Чарлс Вейн? — помислих си. — Чарлс Вейн. Помня го. Опита се да ме убие. Или аз се опитах да го убия?“

После чух да се разразява кратко сражение. С приглушени стенания падаха тела. Сетне някой каза:

— Поднасям ти подарък, капитан Кенуей.

Бавно, много бавно отворих очи. На посивялата в здрача земя под мен лежаха две тела. Приятелите ми — хрътките на тамплиерите. И двамата с прерязани гърла. Алени усмивки грееха на вратовете им. Приклекнал до тях, асасинът Ах Табай тършуваше из туниките им да намери ключовете за клетката.

Мислех, че повече няма да го видя. Все пак асасинът Ах Табай не беше най-сърдечният сподвижник на Едуард Кенуей. По-скоро би прерязал и моето гърло, вместо да ме освободи от затвора.

За мое щастие, колкото и да е невероятно, той реши да ме спаси. Но…

— Не тълкувай погрешно целта ми…

С тези думи той се изкачи по стълбата, откри ключа за клетката и дори ме подхвана, когато залитнах и аха да се строполя на земята. Носеше пълен мях с вода. Помогна ми да отпия. Докато преглъщах жадно, сълзи на облекчение и признателност се стичаха по лицето ми.

— Дойдох за Ан и Мери — обясни ми той, докато ме подкрепяше да сляза по стълбата. — Не ми дължиш нищо за това. Но ако ми помогнеш, обещавам ти да те измъкна оттук.

Коленете ми се подгънаха, приседнах и Ах Табай ме почака да се съвзема, подавайки ми отново меха с водата.

— Трябва ми оръжие — рекох след няколко минути.

Той се усмихна и ми подаде скрито острие. Не беше дребен жест асасин да даде тайно острие на външен човек. Докато закопчавах ремъка, осъзнах, че ми оказват чест. Тази мисъл ме окрили. Изправих се, изпробвах механизма на кинжала и реших, че е време да спасим Ан и Мери.