Оливър Боудън - Черният флаг

Ах Табай кимна. С Адевале тръгнаха към селото и аз ги последвах.

— Мери имаше слабост към теб, Едуард — отбеляза Ах Табай. — Нещо у теб й вдъхваше надежда, че един ден ще се бориш рамо до рамо с нас. — Той замълча и сетне попита: — Какво мислиш за кредото ни?

И двамата знаехме как преди шест години — Господи, преди една година — щях да се подсмихна пренебрежително и да обявя въпроса за глупав. Сега обаче отговорих другояче:

— Трудно е за обяснение. Ако нищо не е истина, в какво да вярваме? А ако всичко е позволено… Защо да не преследваме всичките си желания.

— Защо ли наистина? — усмихна се загадъчно Ах Табай.

Мислите закръжиха в ума ми, нашепвайки нови възможности.

— Тази идея навярно е само началото на мъдростта и не я изчерпва.

— Едуард, когото срещнах преди години, е извървял дълъг път. Преживял е коренна промяна — кимна доволно Ах Табай. — Добре дошъл при нас, Едуард.

Благодарих му и попитах:

— Как е детето на Ан?

Той поклати глава и сведе очи — жестът му говореше по-ясно от думите.

— Силна жена е, но не е непобедима.

Представих си я на палубата на „Уилям“ как ругае страхливите моряци. Разказваха как стреляла по пияните мъже, спотаили се малодушно в трюма. Вярвах го. Виждах като наяве колко страховита и красива е изглеждала в онзи ден.

Седнах до нея. Тя се взираше към дърветата и морето. Обвила колене с длани, Ан Бони обърна бледото си лице към мен.

— Едуард…

— Съжалявам, че си изгубила детето.

Знаех какво е загуба. Научавах все повече с всеки изминал ден.

— Ако бях останала в затвора, щяха да ми го отнемат — въздъхна тя и вдигна лице срещу бриза. — И да е жив. Навярно Господ ми показва, че не ставам за майка, защото богохулствам, пия и се бия.

— Борец си, да. В затвора слушах десетки истории за славните Ан Бони и Мери Рийд, изправили се сами срещу кралските войници.

Тя се засмя, ала смехът й прозвуча по-скоро като въздишка.

— Вярно е. И щяхме да победим, ако Джак и момчетата му не бяха мъртвопияни. Ах, Едуард. Всички си отидоха.

Мери. Ракам. Тач. Бяха грубияни, но ми липсват. И ти ли я усещаш? Празнотата…

— Да — кимнах. — И още как!

Спомних си деня, когато Мери отпусна длан върху коляното ми. Направих същото с Ан. Тя я погледна мълчаливо, разбрала, че жестът е колкото подкана, толкова и утеха. После сложи ръка върху моята и облегна глава върху гърдите ми.

Не продумвахме. Нямаше нужда.

Април 1721 година

Време бе да започна да поправям стореното зло. Да разчистя бъркотията. Да въведа ред. Време беше за мъст — Роджърс, Торес, Робърте. Всички щяха да умрат.

Стоях на палубата на „Гарвана“ с Адевале и Ах Табай.

— Отлично знам кого преследвам. Но как ще ги намеря?

— Имаме шпиони и информатори във всеки град — отвърна Ах Табай. — Посети тайните ни убежища и асасините ще те насочат.

— Да, така ще открия Торес и Роджърс, но Бартолъмю Робърте не се подвизава в градовете. Ще отнеме месеци да го намеря.

— Или години — съгласи се Ах Табай, — но ти притежаваш необходимите умения и качества, капитан Кенуей. Вярвам, че ще го намериш.

Адевале ме погледна.

— Изпаднеш ли в затруднение, разчитай на кормчията си! — усмихна се той.

Кимнах благодарно и се отдалечих към кърмата. Адевале и Ах Табай се спуснаха по въжената стълба до лодката, поклащаща се до кила на кораба.

— Какъв курс следваме? — попитах кормчията.

Тя се обърна, ослепителна в пиратското си облекло.

— На изток, капитане, ако продължаваме към Кингстън.

— Продължаваме, мис Бони. Дай заповед.

— Вдигайте котва и дръжте курса, момчета! — извика тя с лице, грейнало от щастие. — Поемаме към Ямайка!

Първо щях да се погрижа за Роджърс. В кингстънското убежище асасините ми съобщиха, че същата нощ ще участва в политическо събиране. След това не било сигурно накъде ще се отправи. Е, щеше да е тази нощ, независимо дали ми харесва или не.

Но как? Реших да се превъплътя в гостуващ дипломат — Руджиеро Фераро. Преди да тръгна, извадих писмо от пазвата си и го подадох на командира на убежището — писмо до Каролин Скот Кенуей, Хокинс Лейн, Бристол. Питах я добре ли е, в безопасност ли е. Писмо, изпълнено с надежда, но и с тревога.

По-късно същата нощ открих мъжа, когото търсех — Руджиеро Фераро. Убих го, взех му дрехите, слях се с групата гости и влязох с тях в тържествената зала.

Спомних си как се представих за Дънкан Уолпоул, когато посетих за пръв път имението на Торес. Чувствах се уплашен, не на място и не в стихията си, но ме водеше желанието да забогатея по най-бързия и десен начин. Сега ме подтикваше друг стремеж. Да намеря Удс Роджърс. Богатството вече не беше главната ми цел. Сега бях асасин.