Оливър Боудън - Черният флаг

Февруари 1722 година

Поех към Африка, където Черния Барт — най-страховитият и най-прославеният пират на Карибите — продължаваше да напада и да побеждава британците. Знаех как го прави, разбира се — черепът от Обсерваторията беше у него и той го използваше да предвижда ходовете им.

Когато тръгнах с „Гарвана“ по дирите му, Робърте крадеше френски кораби и ги откарваше в Сиера Леоне. „Роял форчън“ оглавяваше флотилията му и той продължаваше да плава на югоизток край африканския бряг — да напада и да плячкосва пътьом, да снаряжава още по-добре корабите си и да се превръща в още по-могъщо страшилище.

През януари се натъкнахме на ужасяващи свидетелства за подвизите му. Попаднахме не на бойно поле, а на касапница — с „Роял форчън“ Робърте бе атакувал дванайсет кораба, закотвени в Уайдах. Всички се предали, с изключение на „Поркюпин“ — английски кораб, пренасящ роби. Отказът им да се предадат разярил Робърте и той наредил на моряците си да вземат кораба на абордаж и да го опожарят. Мъжете му скочили на палубата, полели я с катран и го подпалили. Робите били в трюма, оковани във вериги двама по двама. Акулите разкъсали онези, които скочили в морето, за да се спасят от пламъците, а другите изгорели живи или се удавили. Зловеща, ужасна смърт.

Когато пристигнахме, морето бе осеяно с отломки. Грозен черен пушек се стелеше навсякъде. Корпусът на „Поркюпин“ тлееше над водата като догарящо огнище. Погнусени от видяното, последвахме Робърте на юг към Принсипе, където той бе закотвил кораба си и с група моряци бе слязъл на брега да събере провизии.

Зачакахме. Щом слънцето залезе, дадох заповед на хората си да нападнат „Роял форчън“ след един час. После поех към брега с лодка, надянах качулката на робата и тръгнах по пътека, отвеждаща навътре в сушата. Ориентираха ме крясъците и песните в далечината. Приближих и усетих миризма на лагерен огън. Прокраднах се към него и видях мекото му сияние да мъждука сред пущинака.

Понеже не бях в настроение да вземам пленници, хвърлих гранати. Капитанът им обичаше да повтаря, че няма пощада за никого, та реших да последвам примера му. Експлозиите озариха лагера. Сред крясъци и задушлив черен пушек се насочих към центъра му с извадено острие и зареден пистолет.

Битката беше кратка, защото бях безмилостен. Независимо че някои спяха, други бяха полуголи, а повечето — невъоръжени. Надявах се сред убитите да са мъжете, полели с катран палубата на „Поркюпин“.

Робърте не остана да се бие. Грабна факла и побягна. Сподирян от писъците на агонизиращите му моряци, се втурнах след него към наблюдателна кула, кацнала на върха на скален зъбер, надвиснал над морето.

— Кой ме преследва? — извика той. — Призрак, дошъл да ме сплаши? Или изтлели останки от враг, когото съм изпратил в ада?

Заизкачва се към наблюдателницата. Изкатерих се след него до върха. Робърте бе застанал на ръба, с гръб към бездната под него. Спрях. Скочеше ли, щях да изгубя черепа, а не биваше. Той размаха факлата. Даваше сигнал, но на кого?

— Няма да се бия, момче. Предимството е на твоя страна — каза задъхано.

Захвърли факлата. Приклекна, готов да скочи. Втурнах се напред да го хвана, но закъснях. Пропълзях по корем до ръба на наблюдателницата, надникнах надолу и видях какво е оставало скрито от мен, но не и от Черния Барт. Разбрах кому е дал знак.

„Роял форчън“ се поклащаше в морето под мен. В сиянието на фенерите, запалени по палубата му, забелязах как Робърте, заобиколен от моряците, вече изтупва прахоляка от дрехите си и поглежда към скалата, където съм аз. Отдръпнах се назад точно щом мускетите затрещяха и куршумите заотскачаха от камъните около мен.

После недалеч видях „Гарвана“. Точно навреме. Добри момчета. Взех факлата и я размахах. Не след дълго доближиха дотолкова, че зърнах Ан на руля. С развени коси тя насочваше „Гарвана“ към скалния зъбер, за да успея да скоча.

Скочих.

И гонитбата започна.

Преследвахме ги из тесните скалисти проливи край брега и стреляхме с оръдията при всяка възможност. В отговор моряците на Робърте ни обстрелваха с мортири, а моите отвръщаха с мускети и гранати.

После долетя вик: „Платно зад нас!“, обърнах се и видях британския военен кораб „Лястовица“. С ужас осъзнах, че и той преследва Робърте. Погнусен не по-малко от нас, тежковъоръженият целеустремен военен галеон явно бе решил да сложи край на злодеянията на Черния Барт. Да му позволя ли? Не. Не биваше да потопят „Роял форчън“. С Робърте щеше да потъне и черепът от Обсерваторията и да изчезне завинаги на морското дъно.