Оливър Боудън - Черният флаг

— Това е… Това е църквата — възкликна удивено Рона Динсмор.

След минути се втурнах по дирите на Торес. Проследих го до крепостта му, където капанът хлопна. Незнайно кога двойник на Торес бе заел мястото му. Той падна, пронизан от острието ми, а под стените на крепостта невъзмутим и мълчалив както винаги ме чакаше Ел Тибурон.

Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност, помислих си. При последната ни среща той удържа победа, ала тогава се бе изправил срещу друг Едуард Кенуей. Бях променен и държах да му го покажа.

Ако се бе надявал да ме надвие с лекота както предишния път, остана разочарован, финтира и ме нападна от другата страна, но аз предвидих хода му, парирах го, ударих го с обратен замах и го порязах по бузата. Не простена от болка, не и Ел Тибурон. Но в неразгадаемите му очи просветна едва доловим намек, бегла искрица от нещо, което не бях забелязал при първата ни битка. Страх.

И това ме окуражи повече от всяка халба бира. Налетях му с проблясващо острие. Принудих го да отстъпи, да се защитава отляво и отдясно. Опитваше да намери слабо място в атаката ми, но не успяваше. Къде бяха стражите му? Не ги беше извикал, убеден, че лесно ще ме убие.

Допусна огромна грешка, помислих си. Спуснах се напред, подскочих наляво и описах дъга с опакото на дланта си и разпорих туниката му. От дълбоката рана в корема му бликна кръв.

Това го забави. Изнемощя. Позволих му да ме нападне, отбелязвайки доволно как размахва все по-диво и хаотично сабята си. Аз продължавах да му нанасям леки, но кървави рани. Изтощавах го.

Болката го разсейваше. Стана по-небрежен. Отново успях да го финтирам със сабята, да замахна нагоре със скритото острие и да го завъртя в корема му. Смъртоносен удар, несъмнено.

Дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Кръвта от раната на корема плискаше върху земята. Той се олюляваше от болка и изнемога. Наблюдаваше ме безмълвно, но в очите му се четеше агонията на поражението.

Най-сетне го повалих и той се просна на земята, губейки безценна кръв. Умираше бавно под безмилостното хаванско слънце. Наведох се, притиснал острието към гърлото му, готов да го забия под брадичката и в мозъка му. Да сложа бързо край на мъките му.

— Веднъж ме унизи и аз си взех поука. Усъвършенствах уменията си — казах му. — Умри с мисълта, че въпреки противоречията ни помогна на един разбойник да стане войник.

Острието ми издаде влажен шляпащ звук и всичко свърши.

— Напуснал живота, дано намериш вечен покой в света на мъртвите — казах на трупа му и се отдалечих.

Отчаян, Торес беше побягнал. Рискувайки всичко, бе решил да открие сам Обсерваторията.

Последвах го с „Гарвана“, но час след час тревогата ми се задълбочаваше, понеже от Торес нямаше и помен, макар да наближавахме Тулум. Щеше ли да намери Обсерваторията? Знаеше ли къде е? Друг клетник ли бе подложил на мъчения? Асаеин?

Брегът на Тулум най-сетне изплува пред погледите ни и там, разбира се, видяхме галеона на Торес, закотвен в залива и заобиколен от по-малки лодки. Забелязахме да просветват далекогледи и аз заповядах да ги поздравим с оръдеен залп. След минути черни дупки зейнаха в корпуса на испанския галеон. Слънчеви отблясъци озариха за миг дулата на оръдията им, отекна топовен гръм, блъвнаха черни облаци дим и метални топки полетяха към нас.

Битката щеше да продължи, но без капитана и без кормчията. С Ан, която настоя да ме придружи, скочихме в яркосинята вода и заплувахме към брега. После поехме по пътеката към Обсерваторията. Не след дълго се натъкнахме на първите тела. Мъжете на борда на галеона се сражаваха за живота си с „Гарвана“. Същото правеха и спътниците на Торес. Туземците — пазителите на Обсерваторията — им бяха устроили засада. Отпред долитаха викове, подсказващи нов сблъсък — отчаяните писъци на мъжете в края на колоната, опитващи се напразно да прогонят индианците.

— Тази земя е под закрилата на крал Филип! Разпръснете се или сте мъртви!

Смъртта обаче дебнеше тях. Прокрадвахме се през гъсталака недалеч от тях и виждах как удивените им очи обхождат ту внушителния силует на Обсерваторията — това пък откъде изникна? — ту дългата трева наоколо. Така й щяха да умрат ужасени и смаяни.

Пред входа на Обсерваторията се валяха още тела, но вратата беше отворена и неколцина очевидно бяха влезли вътре. Ан ми даде знак да продължа напред. Тя щеше да остане на пост. И така за втори път пристъпих в странното свещено място, в огромния храм.