Оливър Боудън - Черният флаг

— Пристигна миналата седмица.

Подаде ми го и аз зачетох.

Мисля, че знаеш какви новини съдържаше, скъпа моя.

Октомври 1722 година

Имахме добър повод за празник. И празнувахме. Аз обаче бях помъдрял и алкохолът вече не ме влечеше толкова. Предоставих главната роля на екипажа на „Гарвана“. Моряците ми запалиха огньове, изпекоха глигани, танцуваха и пяха, докато силите ги напуснаха, строполиха се на земята и спаха, а после се надигнаха, посегнаха към най-близките мехове с вино и подхванаха всичко отново.

Аз седях на терасата на къщата си с Адевале и Ах Табай.

— Как ви се струва тук, джентълмени? — попитах ги.

Предложих им къщата си за база.

— Ще ни послужи — кимна Ах Табай, — но дългосрочната ни цел е да живеем и да работим сред хората, които закриляме. Такъв е заветът на Алтаир ибн-ла’Ахад.

— Е, дотогава използвайте къщата, както намерите за добре.

— Едуард…

Вече се бях изправил да потърся Ан, но се обърнах към Адевале.

— Да?

— Капитан Удс Роджърс е оцелял — каза ми той. Изругах, спомнил си как гостите на празненството ме принудиха да побягна. — Върнал се е в Англия. Посрамен и затънал в дългове, но все пак е заплаха.

— Ще довърша започнатото, щом пристигна. Давам ти дума.

Той кимна и двамата се прегърнахме за сбогом.

Намерих Ан. Помълчахме, вслушани с усмивка в песните на моряците.

— Заминавам за Лондон — наруших тишината. — Надявах се да отплаваш с мен.

Тя се засмя.

— Англия не е подходящо място за ирландка.

Кимнах. Навярно така беше по-добре.

— С асасините ли ще останеш? — попитах я.

Тя поклати глава.

— Не. Не нося вярата им в сърцето си. А ти?

— След време ще се върна при тях, да. Когато усмиря ума и кръвта си.

В този момент чухме вик отдалеч — в пристанището навлизаше кораб. Спогледахме се — знаехме какво означава появата му — нов живот за мен, нов живот за нея. Обичах я посвоему. Мисля, че и тя ме обичаше, но беше време за раздяла. Сбогувахме се с целувка.

— Добър човек си, Едуард — каза Ан с просълзени очи. — Научиш ли се да се свърташ на едно място за повече от седмица, ще бъдеш и добър баща.

Оставих я и тръгнах към брега, където големият кораб спускаше котва. Свалиха мостика и капитанът се появи, уловил за ръка деветгодишно момиченце със сияйна усмивка.

Удивих се колко приличаш на майка си.

Беше крехко видение — Дженифър Кенуей, дъщерята, която не знаех, че имам. Поела на пътешествие против волята на дядо си, но с благословията на баба си, ти ме откри, за да ми кажеш какво се е случило.

Любимата ми беше мъртва.

(Учуди ли се защо не се разплаках, докато стояхме на дока в Инагуа? И аз се учудих, Джени. И аз се учудих.)

По пътя към дома те опознах. Наложи се обаче да скрия някои неща от теб, защото ми предстоеше още работа. Преди споменах каква — недовършени дела, сметки за уреждане.

До Бристол ме придружиха само най-доверените ми моряци. Преплавахме Атлантика — трудно, опасно плаване. Спряхме да отдъхнем на Азорските острови, а после продължихме към Британските острови и Бристол — родния град, който не бях виждал от десет години. Място, където ме бяха предупредили да не се връщам.

Когато навлязохме в Бристолския канал, смъкнахме черния флаг на „Гарвана“, сгънах го внимателно и го прибрах в скрина в каютата ми. На негово място вдигнахме червеното знаме. Щеше да е достатъчно да ни позволят да влезем в пристанището, а щом стражите се уверяха, че не сме военен кораб, щях да сляза на сушата, а „Гарванът“ да ме чака закотвен край брега.

Тогава видях за пръв път от толкова години бристолския кей и затаих дъх. Обичах Кингстън, Хавана и най-много Насау. Но въпреки всичко преживяно — или точно заради това — Бристол и досега си оставаше мой дом.

Заобръщаха се глави, когато тръгнах през пристанището — загадъчна фигура, облечена не като пират, но различна. Някои от по-старите навярно си ме спомниха — търговци, с които сключвах сделки, когато бях фермер, мъже, с които пиех в кръчмите, когато се хвалех как ще кръстосвам моретата. Не след дълго мълвата щеше да се разнесе. Докъде ли, запитах се. Щеше ли да стигне до Матю Хаг и Уилсън? До Емет Скот? Щяха ли да разберат, че Едуард Кенуей се е върнал, по-силен отпреди, решен да разчисти старите сметки?

Настаних се в пансион в града. Пренощувах там, а на другата сутрин си купих кон и седло и поех към Хадъртън и бащината къща.

Не знам защо отидох там. Просто исках да я видя. И наистина я гледах дълго. Застанал в сянката на дървото пред портата, си представях някогашния дом. Къщата беше нова, разбира се, и почти неузнаваема. Пристройката обаче не беше променена — мястото, където започна бракът ми с Каролин и където бе зачената Дженифър.