Оливър Боудън - Черният флаг

— Ти не разбираш. Заплашиха ме. Заплашиха ме, че ако се върна, ще пострадате.

— Ти ни причини повече страдания от тях, синко — посочи ме тя. — А сега идваш пак да сееш хаос.

— Не, да изкупя грешките си.

— Не искам да имам нищо общо с теб — изправи се тя.

Надигна глас да я чуят всички в гостилницата. Бяха малцина, но слухът скоро щеше да плъзне.

— Чуйте ме! Отричам се от него! От великия и прославен пират Едуард Кенуей. Не го познавам! — Облегна се с длани върху масата, приведе се напред и просъска: — Махай се, не си ми син! Изчезвай, преди да кажа на войниците къде е пиратът Едуард Кенуей.

Тръгнах си и по пътя към пансиона в Бристол усетих, че лицето ми е мокро. Позволих на сълзите да се стичат, благодарен за едно — че никой няма да види как плача и да чуе скръбните ми вопли.

Главните виновници се бяха скрили. Да, имаше и други подпалвачи — Кобли например. Но нямах желание да си отмъщавам на всички, да отнемам живота на хора, действали по чужда заповед. Исках да накажа онези, които бяха издали заповедта — Хаг, Скот и разбира се, мъжа, оставил върху лицето ми тамплиерския отпечатък. Уилсън.

Те обаче се криеха от мен. И този факт потвърждаваше вината им. Добре. Нека се спотайват. Нека треперят от страх.

Знаеха, че ще ги потърся. И аз щях да оправдая опасенията им. Тази нощ Скот, Уилсън и Хаг щяха да умрат.

Понеже знаеха, че ги издирвам, се налагаше да проведа проучването по-дискретно. Когато на другата сутрин излязох от пансиона, бях по-бдителен от обикновено, защото тамплиерските шпиони несъмнено ме следяха. Влязох в кръчма, която познавах отпреди — безспорно по-добре от преследвачите. Благодарих на щастливата си звезда, че старият клозет отзад все още съществува. Затаил дъх да не вдишвам зловонието, съблякох бързо робата и надянах дрехите, които донесох от „Гарвана“ — бях ги обличал за последно преди много, много луни: дългия жакет, бричовете до коленете, белите чорапи и овехтялата тривърха шапка. Излязох преобразен от кръчмата и свърнах по друга улица. Поредният търговец, запътил се към пазара.

Открих я точно там, където очаквах. Побутнах кошницата, провесена през лакътя й, за да разбере, че съм зад нея.

— Получих съобщението ти — прошепнах й.

— Добре — каза Роуз, без да се обръща, и се наведе да огледа цветарската сергия.

Озърна се наляво и надясно, извади шал и го уви около главата си.

— Следвай ме.

След няколко минути се озовахме пред порутени конюшни в опустял край на пазара. Погледнах ги и след миг се сетих. Преди много години оставях коня си тук — мястото беше удобно и близо до пазара. Сергиите обаче се бяха преместили, входовете — също, а конюшните вече се използваха само за тайни срещи като нашата.

— Видя малката Дженифър, нали? — попита тя, прехвърляйки кошницата в другата си ръка.

Когато я срещнах за пръв път в „Олд Шилейла“, беше младо момиче. Десет години по-късно пак беше млада, но й липсваше бунтовният плам, подтиквал я да избяга от дома на господарите си. Виновни бяха десетте години неблагодарна черна работа. И все пак — като мъждукащи искрици в гаснещ огън — частица от някогашната й природа явно живееше у нея, защото ми бе изпратила бележка с молба да се срещнем. Пишеше, че иска да поговорим. Надявах се, освен всичко друго да ми каже и къде се намират господарят й и приятелите му.

— Да. Дъщеря ми е в безопасност на кораба ми — кимнах.

— Взела е твоите очи.

— И красотата на майка си.

— Красиво момиче е. Всички я обичахме много.

— Но е своенравна?

— О, да — усмихна се Роуз. — Науми си да дойде при теб след смъртта на госпожа Каролин.

— Изненадвам се, че Емет й е позволил.

Роуз се изкикоти сухо.

— Не й позволи, сър. Господарката й помогна. С Дженифър пазеха в тайна плана. Той научи едва на сутринта, когато се събуди и откри, че госпожица Дженифър е изчезнала. Не остана доволен. Никак даже.

— Срещаше ли се с някого напоследък?

— Да, сър.

— С кого, Роуз?

— С господин Хаг.

— И с Уилсън?

Тя кимна.

Всички съзаклятници.

— Къде са сега?

— Не знам, сър.

Въздъхнах.

— Защо тогава ме извика тук?

Тя се обърна към мен.

— Не знам къде се крият, сър, но знам къде ще бъде господин Скот тази нощ, защото ми наредиха да му занеса чисти дрехи в склада.

— В склада ли?

— Да, сър. Трябвало да вземе лично някакви документи. Наредиха ми да отида там след залез-слънце.

Погледнах я изпитателно.

— Защо, Роуз? — попитах я. — Защо ми помагащ?