Оливър Боудън - Черният флаг

Е, разбрах поне, че Скот е вътре.

Пробвах в тъмното механизма на скритото острие. Не бива да прибързвам, рекох си. Не бива да го убивам веднага. Първо щяхме да си поговорим.

Притиснат към стената, се промъкнах по-близо до входа на склада. Стражите бяха на няколко крачки от мен. Щях да издебна най-подходящия момент и…

Отвътре долетя писък. Роуз. Нямаше за кога да чакам. Време бе да запрятам ръкави. Изскочих от мрака, извадих скритото острие и прерязах гърлото на първия страж, преди викът на Роуз да е заглъхнал. Вторият изруга и вдигна тоягата, но аз го улових за ръката, притиснах го в стената на склада и го довърших с острие в гърба. Преди тялото му да се плъзне по стената, аз бутнах вратата и я отворих приклекнал.

Куршум от мускет изсвистя над главата ми. Претърколих се вътре и огледах бързо склада, пълен със сандъци с чай. Под тавана се издигаше платформа с кабинети. На рампата зърнах три силуета — единият висеше над парапета, сякаш се кани да прелети двайсетте стъпки до земята.

Сниших се зад купчина сандъци, надникнах иззад ръба и се отдръпнах тутакси. Втори куршум се заби в дървото до мен, обсипвайки ме с трески. Бързият ми оглед обаче потвърди, че на платформата над мен наистина има трима — Уилсън, насочил пистолет към скривалището ми, Емет Скот, потен и с треперещи пръсти зареждащ нов пистолет, за да го подаде на Уилсън. Над тях беше Роуз — олюляваше се нестабилно върху парапета с ужасено лице. Устните й кървяха. Наказание за предупредителния й вик несъмнено. Ръцете й бяха вързани, а около врата й бе провесена примка. Единствено Уилсън я възпираше да не падне от импровизираната гилотина. Държеше я, но отместеше ли ръка, Роуз щеше да полети надолу.

— Не мърдай оттам, Кенуей — извика Уилсън, докато прахолякът се слягаше. — Или ти ще си виновен за смъртта на прислужницата.

Искаха да ме разоръжат, да ме убият и да обесят Роуз за предателството.

Не и мен!

Извадих пистолет от колана си, проверих барута и куршума.

— Ти беше там през онази нощ, нали, Уилсън? Ти предвождаше подпалвачите. Ти беше човекът с качулката.

Исках да разбера, да съм сигурен.

— Да. И ако зависеше от мен, всички щяхте да умрете още тогава.

Почти се усмихнах. Пропусна шанса си.

Роуз изхлипа върху парапета, но се овладя.

— Хвърли скритото острие, Кенуей. Не мога да я държа вечно — каза Уилсън.

— А ти, Емет? — извиках. — Беше ли там?

— Не — отвърна уплашено той.

— Но щеше да отпразнуваш смъртта ми, нали?

— Беше трън в задника ми, Кенуей.

— Гордостта ще те убие, Скот. Гордостта ти се оказа гибелна за всички ни.

— Не знаеш нищо…

— Знам, че остави любимата ми да умре.

— И аз я обичах.

— Що за любов, Скот?

— Не би разбрал…

— Разбирам, че амбицията ти и жаждата ти за власт причиниха смъртта на мнозина. Разбирам, че сега ще платиш.

Измъкнах кама изпод робата си и я претеглих с длан. Да се прицелваш в дървесни стволове определено не е същото.

Изправих се и се плъзнах към ръба на купчината със сандъци, поемайки си дъх бавно и дълбоко.

Готов ли бях?

Да.

— Хайде, Кенуей — извика Уилсън, — няма да те чакаме цяла…

Претърколих се настрани, скочих на крака, прицелих се, стрелях с пистолета и същевременно хвърлих камата.

И двете оръжия стигнаха целта. Емет Скот се олюля назад с дупка в челото, а пистолетът падна безполезен върху дъските на платформата. Уилсън успя да отвърне на огъня, преди камата ми да се забие в рамото му. Той извика от болка, залитна и се свлече по стената на кабинета, протегнал напразно пръсти към пистолета.

Куршумът му също уцели. Усетих как се забива в рамото ми, но не успя да ме повали. Дори не ме забави. Защото Уилсън бе пуснал Роуз и тя падаше, отворила уста в писък, заглушен от екота на изстрелите и бученето на болката в главата ми. Роуз падна и въжето се изопна зад нея. Тялото й се залюля и вратът й се изопна назад.

Не!

Използвах като трамплин сандъка, изпречил се на пътя ми, отблъснах се, подскочих нагоре и с измъчен вик прерязах въжето със скритото острие. Подхванах Роуз през кръста и двамата се строполихме тежко и болезнено върху каменния под на склада.

Ала бяхме живи.

Чух как Уилсън ругае горе. Извадих втория пистолет от колана си, прицелих се през гредите на платформата, зърнах мъждукаща светлинка и стрелях. Горе проехтя нов вик и Уилсън се скри с трясък в кабинета.

Изправих се на крака. Раната ме болеше свирепо, старата рана в хълбока също пламтеше. Куцукайки, изкачих стъпалата към платформата. Блъснах вратата на кабинета, нахлух вътре и видях отворен заден вход, водещ към стълбище. Изкатерих и него и на върха си поех дъх, облегнах се на парапета и огледах покривите на складовете.