Оливър Боудън - Черният флаг

Хвърлиха ми варел от „Гарвана“, свалих му капака и разлях катрана пред вратата на каютата.

— Моля те! — Хаг налагаше с юмруци залостената врата. — Моля те.

Бях глух за молбите му. Войниците приближаваха. Конски тропот. Громолене на каруци. Докато разливах втори варел с катран върху палубата, погледнах към стената на пристана в очакване да видя върховете на байонетите им.

Щеше ли да стигне? Налагаше се да стигне.

Видях ги. Мускетите на войниците, щръкнали над стената. Те също ме забелязаха. Свалиха мускетите от раменете си и се прицелиха. До мен екипажът на „Гарвана“ направи същото. Аз грабнах факла, изкатерих се по въжетата на мачтата и се приготвих да пусна факлата, да скоча в морето и да избягам от пламъците.

Ако мускетите не ме довършат преди това, разбира се. После чух заповед:

— Не стреляйте!

Заповедта долетя от кабриолет, който спря на кея и вратата му се отвори, преди колелата да спрат да се въртят. От него изскочиха двама мъже — единият облечен като кочияш, който издърпа стълбата за втория — висок, строен джентълмен в елегантно облекло.

После се появи трети. Закръглен господин с дълга бяла перука, риза с воланчета, жакет от фина коприна и бричове. Мъж, който, изглежда, се бе наслаждавал на много обилни обеди и много чаши портвайн и бренди с обедите.

Кочияшът и високият мъж ахнаха, забелязали оръжията, насочени към тях. Случайно или нарочно, се бяха озовали в центъра на събитията — мускетите на войниците от едната стана, оръдията и пистолетите на „Гарвана“ от другата. Кацнал на мачтата, аз размахвах факлата, готов да я хвърля на палубата под мен.

Закръгленият джентълмен раздвижи устни, сякаш се кани да държи реч. Кръстоса ръце, залюля се напред-назад и ми извика:

— С капитан Кенуей ли имам удоволствието да разговарям?

— Ти пък кой си? — изкрещях в отговор.

Войниците по стената на пристана ахнаха смаяни.

Закръгленият мъж се усмихна.

— Дълго си плавал, капитан Кенуей.

Съгласих се.

Устните му примляснаха и пак се разтегнаха в усмивка.

— Простено ти е тогава, че не знаеш кой съм. Мисля обаче, че името ми ти е познато. Казвам се Уолпоул. Сър Робърт Уолпоул. Първи лорд на съкровищницата, министър на финансите и председател на Камарата на представителите.

Внушителна титла, няма що, мислех си. Сигурно е един от най-влиятелните люде на земята… Уолпоул ли? Невъзможно!

Той обаче кимна.

— Да, капитан Кенуей. Дънкан Уолпоул, мъжът, чийто живот и име взехте назаем, ми беше братовчед.

Тялото ми се изопна като въже. Каква игра играеше? И кой бе високият мъж до него? Стъписано осъзнах, че прилича на Матю Хаг. Баща му ли беше — сър Обри Хаг?

Уолпоул ми помаха сговорчиво.

— Не се чувствам оскърбен. Братовчед ми се замеси в афери, от които предпочитам да страня. Беше коварен и безпринципен човек. Готов да продаде тайните на доверениците си на онзи, който му предложи най-много в замяна. Петнеше името Уолпоул. В много отношения ти направи услуга на семейството ми.

— Затова ли дойде? Да ми благодариш, че убих братовчед ти?

— О, не, не.

— На какво тогава дължа тази чест? Както виждаш, в момента имам други грижи.

Размахах факлата за ефект и тя запращя. Хаг задумка по залостената врата на каютата. Иначе цареше напрегната тишина. Войниците и моряците се наблюдаваха над дулата на оръжията в очакване на заповеди.

— Е, капитан Кенуей, точно този въпрос ме доведе тук — извика Уолпоул. — Не бива да продължаваш така. Всъщност ще те помоля да хвърлиш факлата в морето и да слезеш веднага оттам. Или, уви, ще бъда принуден да наредя на войниците си да те застрелят.

— Застреляш ли ме, хората ми ще отвърнат на огъня, сър Робърт — разкикотих се. — Нищо чудно ти самият да попаднеш под кръстосан огън. Да не споменаваме приятеля ти — сър Обри Хаг, нали?

— Да, сър — пристъпи напред високият мъж. — Дойдох да измоля пощада за сина си.

Личеше си колко е разочарован от въпросния син.

— Покажи ми пръстите си — настоях аз.

Хаг вдигна ръце. Тамплиерският пръстен просия. Сърцето ми изстина.

— Искам да видя и твоите, сър Робърт.

Ръцете му останаха кръстосани над корема.

— Нямам пръстен, капитан Кенуей.

— Не те ли блазни идеята? От опит знам, че тамплиерите обичат ранга и високия статус. Как да съм сигурен, че не разговарям с Великия им майстор?

Той се усмихна.

— Няма абсолютна власт, капитан Кенуей. Не съм дошъл да се застъпвам нито за едната, нито за другата страна. Целта ми е да предотвратя варварщина.