Ли Бардуго - Алчни крале

Но улиците бяха празни. Вратите — залостени. Прозорците — затворени.

— Иней! — извика тя.

Беше твърде тежък. Нина се отпусна заедно с него на паветата, положи нежно главата му в скута си. Иней тичаше към тях.

— Какво е станало? — попита тя.

— Прострелян е. О, светци, Матиас, кой ти стори това?

Имаха толкова много врагове.

— Няма значение — каза той. Дишането му беше накъсано, странно. — Исках да те видя още веднъж. Да ти кажа…

— Доведи Кювей — каза Нина на Иней. — Или Каз. Той има парем. Донеси ми парем, Иней. Мога да го спася. Мога да го оправя.

Можеше ли? Дори да вземеше дрогата, щеше ли силата й да се върне каквато беше преди? Но можеше да опита. Трябваше да опита.

Матиас стисна ръката й с неочаквана сила. Ръцете и на двама им бяха мокри от кръвта му.

— Не, Нина.

— Ще се преборя пак. Ще те изцеля, а после ще се преборя отново.

— Не си струва рискът.

— Всеки риск си струва! — каза тя. — Матиас…

— Трябва да спасиш другите.

— Кои други? — попита отчаяно тя.

— Другите дрюскеле. Закълни се, че ще се опиташ да им помогнеш да прогледнат.

— Ще идем заедно, Матиас. Ще бъдем шпиони. Женя ще ни прекрои и ще идем заедно във Фйерда. А аз ще нося грозни плетени жилетки.

— Върни се у дома в Равка, Нина. Там ще си свободна, както ти приляга. И ще бъдеш боец както винаги. Само бъди милостива към моите хора. Все трябва да има фйердани, които си струва да спасиш. Обещай ми.

— Обещавам — промълви тя, повече ридание, отколкото дума.

— Създаден съм да те пазя. Дори в смъртта ще намеря начин. — Стисна по-силно ръката й. — Погреби ме, за да ида при Дйел. Погреби ме, за да пусна корени и да последвам водата на север.

— Обещавам, Матиас. Обещавам да те заведа у дома.

— Нина — каза той и притисна ръката й към сърцето си. — Аз вече съм си у дома.

Светлината в очите му угасна. Гърдите му утихнаха под дланта й.

Нина изпищя, вой, изтръгнал се от черния кладенец, където сърцето й биеше допреди миг. Потърси трескаво пулса му, светлината и силата, които го правеха Матиас. „Ако още имах силата си. Ако никога не бях вземала парем. Ако сега имах парем.“ Усети реката около себе си, черните води на скръбта. Пресегна се в студеното.

Гърдите на Матиас се надигнаха, тялото му потрепна.

— Върни се при мен — прошепна тя. — Върни се.

Можеше да го направи. Можеше да му даде нов живот, роден от дълбоката вода. Той не беше обикновен човек. Беше Матиас, нейният храбър фйерданец.

— Върни се! — настоя тя.

Той вдиша. Клепачите му трепнаха и се отвориха. Очите му грееха черни.

— Матиас — прошепна тя. — Кажи името ми.

— Нина.

Гласът му, красивият му глас. Същият беше. Нина стисна силно ръката му, търсеше своя Матиас в черния поглед. Но очите на нейния Матиас бяха светли и чисти, с цвета на северен лед. Не такива…

Иней бе коленичила до нея.

— Пусни го, Нина.

— Не мога.

Иней я прегърна през раменете.

— Пусни го да иде при своя бог.

— Той трябва да е тук, с мен.

Нина погали студената му буза. Сигурно имаш начин да промени това, да оправи нещата. Заедно бяха постигали и невъзможното.

— Ще се срещнете в следващия живот — каза Иней. — Но само ако преминеш през болката в този.

Бяха сродни души, бойци, обречени да се бият от двете страни на барикадата, да се открият един друг и да се изгубят твърде бързо. Нина не можеше да го задържи тук. Не и такъв.

— До следващия живот тогава — прошепна тя. — Върви. — Очите му се затвориха отново. — Фарвел — каза тя на фйердански. — Сбогом. И нека Дйел те пази, докато не се съберем отново.

Матиас сънуваше отново. Сънуваше нея. Бурята вилнееше наоколо, поглъщаше гласа й. Но на сърцето му беше леко. Знаеше, незнайно откъде, че тя ще оцелее, ще намери заслон от студа. А той — той отново беше на леда и чуваше воя на вълците. Само че този път те го приветстваха с добре дошъл у дома.

Вилан седеше между Алис и Йеспер на една от предните пейки в църквата. Равкийците, шуаните и фйерданите се бяха сбили и няколко войници бяха пострадали в мелето, беше извадено рамото на фйерданския посланик. Отвсякъде заплашваха на висок глас с търговски санкции и възмездие. Но поне засега редът се беше възстановил донякъде. Повечето публика, стекла се за търга, отдавна се беше изнесла на бегом, а по-упоритите бяха изгонени от градската стража. Шуаните си бяха тръгнали демонстративно със заплахи за военни действия заради смъртта на свой сънародник.