Ли Бардуго - Алчни крале

— Да ти имам майчинския инстинкт — подхвърли Каз, излязъл иззад щайгите с вино.

— Къде е Иней?

— Добре съм — обади се Иней иззад него. — Но Кювей…

— Пак кървиш — отбеляза Нина, докато минаваше заедно с тях зад натрупаните нависоко щайги. Трафикът по канала беше намалял значително, но нямаше смисъл да поемат излишни рискове. — Какво е станало с очите ти?

— Бих те пратила да питаш Бялото острие, но… — Иней сви рамене.

— Надявам се да е страдала.

— Нина!

— Какво? Не може и двете да сме милостиви и ведри.

Намираха се в нещо като гнездо между щайгите с вино и каменната арка на моста. Носилката с тялото на Кювей лежеше върху маса, стъкмена от щайги. Женя инжектираше нещо в ръката му под погледите на Зоя и някакъв мъж, който трябваше да е Щормхунд, реши Нина.

— Как е той? — попита тя.

— И да има пулс, не го напипвам — отговори Женя. — Отровата е свършила своето.

Твърде добре, може би. Според Женя отровата щяла да забави пулса и дишането му до степен Кювей да изглежда мъртъв. Само дето той наистина изглеждаше мъртъв. Нина си даваше сметка, че смъртта на Кювей би отстранила угрозата, надвиснала над света понастоящем, но знаеше също, че ако някой друг разкрие тайната на парем, Кювей би бил ключът към създаването на антидот. Бяха го измъкнали от Ледения палат с риск за живота си. А после бяха направили и невъзможното да му осигурят спокоен живот в Равка и възможност да продължи работата си под надзора на Гриша. Кювей беше тяхната надежда.

Освен това беше момче, което заслужаваше да живее без мишена на гърба си.

— Противоотровата? — попита Нина и погледна спринцовката в ръката на Женя.

— Инжектира му втора доза — обади се Каз.

Женя провери отново за пулс и дишане. Всички я наблюдаваха, затаили дъх. Тя поклати глава.

— Зоя — каза Щормхунд с тон на човек, свикнал да раздава заповеди.

Зоя въздъхна и нави ръкави.

— Разкопчай му ризата.

— Какво правите? — попита Каз, докато Женя разкопчаваше останалите копчета. Гърдите на Кювей бяха тесни, ребрата му се брояха, оплискани със свинската кръв от восъчния мехур.

— Или ще събудя сърцето му, или ще го изпържа отвътре навън — каза Зоя. — Дръпнете се.

Дръпнаха се, доколкото го позволяваше тясното пространство.

— Тя какво точно има предвид? — обърна се Каз към Нина.

— Не съм сигурна — призна тя.

Зоя бе протегнала ръце напред, затворила очи. Въздухът изведнъж стана студен и влажен.

Иней вдиша дълбоко.

— Мирише на буря.

Зоя отвори очи, събра ръце като за молитва и енергично разтърка длани.

Нина усети как атмосферното налягане пада рязко, въздухът придоби металически вкус.

— Май… май призовава светкавица.

— Безопасно ли е? — попита Иней.

— Ни най-малко — каза Щормхунд.

— Преди правила ли го е? — попита Каз.

— За тази цел? Виждал съм я да го прави два пъти. Свърши отлична работа. Единият път.

Гласът му й беше познат отнякъде и Нина реши, че със сигурност са се срещали и преди.

— Готови? — попита Зоя.

Женя натика парче плат, сгънато няколко пъти, между зъбите на Кювей и отстъпи назад. Нина потръпна, разбрала какво е предназначението на нагънатия плат — момчето да не си отхапе езика.

— Искрено се надявам да не сгреши — измърмори Нина.

— Кювей би се надявал на същото, ако беше в съзнание — рече Каз.

— Не е лесно — обади се Щормхунд. — Светкавиците се контролират трудно. Истината е, че Зоя рискува и собствения си живот.

— Не останах с впечатлението, че е жертвоготовна — подхвърли Каз.

— Значи те чака изненада — отвърнаха в хор Нина и Щормхунд.

Ето пак — онова зловещо усещане, че се познават отнякъде.

Роти стискаше очи, за да не гледа. Иней мърдаше устни, несъмнено в молитва.

Бледо синкаво сияние припука между дланите на Зоя. Тя си пое дълбоко дъх и удари гърдите на Кювей.

Цялото му тяло се изви на дъга, толкова рязко, че е чудо как гръбнакът му не се счупи. После тялото се стовари отново на носилката. Очите му не се отвориха. Гърдите му не се раздвижиха.

Женя провери за пулс.

— Нищо.

Зоя свъси вежди и плесна отново с длани. По съвършеното й чело избиваха капчици пот.

— Напълно ли сме сигурни, че го искаме жив?

Никой не й отговори, а тя продължи да трие длани и въздухът между тях бавно посиня.

— Каква изобщо е целта на това упражнение? — попита Иней.

— От шока сърцето му би трябвало да влезе в ритъм — отговори Женя. — А топлината би следвало да ускори разграждането на отровата.