Ли Бардуго: Алчни крале

Воини от Втора армия

Магистри на Малката наука

Сърцеломи

Лечители

Вихротворци

Огнетворци

Вълнотворци

Дурасти

Алекимици

Ретвенко се облегна на бара, забил нос в мръсната чаша. Надявал се бе уискито да го стопли, но уви — нищо не можеше да те стопли в този забравен от светиите град. А от вонята нямаше спасение — гъста, лепнеща по гърлото смесица от трюмна вода, миди и влажен камък, която бе попила в порите му, сякаш се е киснал в есенцията на града като в най-ужасната чаша чай на света.

Вонята беше най-осезаема в Кацата и още повече в долнопробна дупка като тази — тъмна кръчма в сутерена на една от най-мърлявите кооперации в гетото, таванът й провиснал от влагата и евтините строителни материали, гредите почернели от саждите на огнище, което отдавна не функционираше заради запушения комин. Подът беше насипан с талашит да попива бирата, повръщаното и каквото друго се изплъзнеше от контрола на клиентите. Кога ли са мели за последно, зачуди се Ретвенко. Заби нос още по-навътре в чашата и вдиша сладникавото ухание на евтино уиски. От миризмата му се насълзиха очите.

— Трябва да го пиеш бе, не да го душиш — каза през смях барманът.

Ретвенко остави чашата си на бара и измери с поглед мъжа. Дебел врат и гърди като буре, типична мутра. Виждал го бе да изхвърля на улицата не един и двама шумни клиенти, но как да го приемеш сериозно с нелепия му тоалет, който беше на мода сред младите мъже в Кацата — розова риза с издути от мускули тесни ръкави и впита жилетка в яркорозово и оранжево. Приличаше на новоизлюпен рак с контешки наклонности.

— Кажи… — рече Ретвенко. Керчският му не беше добър и при най-благоприятните обстоятелства, а след няколко питиета съвсем го нямаше. — Защо град мирише толкова лош? Като стара супа? Като мивка с мръсен съдове?

Барманът се засмя.

— Кетердам си е такъв. Скоро ще свикнеш.

Ретвенко поклати глава. Не искаше да свиква нито с Кетердам, нито с вонята му. Предишната му работа, онази по договора със съветник Хойде, беше скучна, но поне работеше и спеше на сухо и топло. Като ценна гришанска инвестиция Ретвенко се ползваше със завиден комфорт, а стомахът му винаги беше пълен. По онова време редовно проклинаше наум Хойде, отегчаваше се от еднообразната работа — задачата му беше да осигурява спокоен преход по море на ценните товари, — мрънкаше за условията на договора си и глупавата сделка, която беше сключил, за да се измъкне от Равка след гражданската война. А сега какво? Сега постоянно се сещаше за гришанската работилница в къщата на Хойде, за веселите пламъци в огнището, за черния хляб, сервиран с дебел слой масло и още по-дебели парчета шунка. След като Хойде умря, керчският Съвет на търговците позволи на Ретвенко да поема морски плавания, за да си изплати дълга. Заплащането беше смехотворно, но какъв друг избор имаше? Беше вихротворец в чужд град и нямаше никакви други умения, освен онези, с които се беше родил.

— Още едно? — попита барманът и посочи празната му чаша.

Ретвенко се поколеба. Не би трябвало да харчи с лека ръка парите си. Ако пестеше, след още едно, най-много две плавания, щеше да изплати дълга по договора си и да си купи билет трета класа до Равка. Друго не му трябваше.

След по-малко от час трябваше да е на доковете. Очакваха се бури и екипажът разчиташе на него да овладее въздушните потоци и да преведе без проблеми кораба до следващото пристанище. Капитанът щеше да му дава на висок глас координатите, а Ретвенко щеше да издува с вятър платната или да укротява по-силните пориви. А после щеше да си вземе платата. Но времето още беше спокойно. Току-виж проспал първата половина от плаването. И той тропна с пръст по бара и кимна. Така де, човек има нужда от малко утеха на този свят.