Ли Бардуго: Алчни крале

— Браво на вас — каза Ретвенко безразлично.

Вдигна поглед към една от черните кули, които възправяха снаги над пристанището. Ако смяташе, че има и най-бегъл шанс някой от всемогъщия Съвет на приливите да го види от наблюдателницата си, би ги уведомил какво точно мисли за тях с няколко подбрани жеста. Уж трябваше да са Гриша, но помагаха ли на другите гришани в града? Мъничко поне? На онези свои другари, които са изпаднали в затруднение и биха се зарадвали на всеки добронамерен жест?

— Ми не, пръст не мърдат — отговори си сам той.

Първият помощник-капитан примижа.

— Гезен, Ретвенко. Пиян ли си?

— Не.

— Вониш на уиски.

Ретвенко подсмръкна.

— Малко пих уиски.

— Гледай да изтрезнееш. Вземи си кафе или силна юрда. Трябва да разтоварим този памук в Дйерхолм след две седмици, а не ти плащаме да си отспиваш с махмурлук под палубата. Ясно?

— Да, да — махна с ръка той и тръгна към канцеларията на пристанищния управител.

Но след няколко крачки тръсна скришом китката си. Слаб вихър изтръгна документите от ръката на помощник-капитана и ги разпиля по кея.

— Мамка му! — развика се онзи и хукна да гони листата, преди да са отишли в морето.

Ретвенко се усмихна самодоволно, после го заля тъга. Той струваше много повече от обикновените отрепки, беше талантлив вихротворец, велик войник, но не и тук. Тук беше прост служител, тъжен застаряващ равкиец, който зле говори на керчски и пие твърде много. „У дома — каза си той. — Скоро ще си ида у дома.“ Ще си получи амнистията и ще се докаже отново. Ще се сражава за родината. Ще спи под покрив, който не тече, и ще носи син вълнен кафтан, обточен с кожа от сребърна лисица. Пак ще бъде Емил Ретвенко, а не тази жалка сянка.

— Има кафе — каза младото писарче, когато Ретвенко влезе в канцеларията, и махна към един меден самовар в ъгъла.

— Чай?

— Кафе.

„Ужасна страна.“ Ретвенко си наля чаша от тъмната помия, повече да си стопли ръцете, отколкото да се освежи. Не понасяше вкуса на кафето, особено без щедро количество захар, каквато управителят на пристанището не си беше направил труда да осигури.

— Вятърът се усилва — каза момчето, когато едно звънче навън се обади, събудено от въздушен порив.

— Имам уши — изръмжа Ретвенко.

— Тук едва ли ще създаде проблеми, но щом излезете в открито море…

— Млъкни — прекъсна го рязко Ретвенко.

Ослушваше се, скочил на крака.

— Какво? — попита писарят. — Нищо не…

Ретвенко сложи пръст на устните си.

— Някой вика. — Звукът беше дошъл откъм кораба.

— Чайки са. Слънцето скоро ще изгрее и…

Ретвенко вдигна ръка и силен въздушен поток запрати младежа към стената.

— Казах да мълчиш.

Писарят го зяпна с отворена уста, увиснал на крачка от пода.

— Ти си гришанинът, който ще потегли с кораба?

Светиите са му свидетели, наистина ли трябваше да изтегли въздуха от дробовете на това хлапе, за да му затвори устата?

През замъглените прозорци се виждаше синеещото на зазоряване небе. Чуваха се писъците на чайките, излезли да дирят закуска между вълните. Може би алкохолът е виновен, реши Ретвенко.

Пусна писарчето и то се строполи на пода. Разлял беше кафето си, но не му се занимаваше да си налива ново.

— Рекох ти аз, че не е нищо — каза младежът, докато се изправяше на крака. — Нямаше нужда да се пениш толкова. — Изтупа дъното на панталоните си и седна зад бюрото. — За пръв път виждам такъв като тебе. Гриша.

Ретвенко изсумтя. Далеч по-вероятно беше хлапето да е виждало гришани и преди, просто не е знаело какви са.

— Май доста добре ви плащат за курсовете, а? — продължи да любопитства малкият.

— Не достатъчно добре.

— Аз… — започна хлапето, но останалото се изгуби в трясъка на вратата, която се разхвърча на трески.

Ретвенко вдигна инстинктивно ръце да предпази лицето си. Миг по-късно вече се бе превъртял зад бюрото. В канцеларията влезе жена — черна коса, златни очи.

„Шуанка.“

Писарчето посегна към една пушка, прикрепена под плота на бюрото.

— Дошли са за заплатите! — кресна то. — Няма да ги вземете, мамка ви!

И пред шокирания поглед на Ретвенко дангалакът се възправи като някакъв митичен герой на отмъщението и откри огън. Ми да, нищо не мотивира местните като парите.

Ретвенко надникна иззад бюрото и видя как куршумите се забиват в гърдите на жената. Тя политна назад, удари се в дръжката на вратата и се срина на пода. Канцеларията се изпълни с горещия мирис на барут и металическата миризма на кръв. Стомахът на Ретвенко се преобърна. Срамота. Е, реакцията му беше обяснима донякъде. Отдавна не се беше случвало да убият някого пред очите му, освен това беше свикнал хората да загиват в битка, а не разстреляни в разни канцеларии.