Ли Бардуго: Алчни крале

— Няма да ви дам парите за заплатите! — повтори със задоволство младокът.

Но преди Ретвенко да е отворил уста, шуанката се хвана с окървавена ръка за касата на вратата и се изправи.

Той примигна глуповато. Не беше изпил чак толкова много уиски.

Жената тръгна напред. През разкъсаната блуза се виждаше кръв, раздрана от едри сачми плът и май нещо метално.

Писарчето понечи да презареди, но жената беше по-бърза от него. Изтръгна пушката от ръцете му, а после го цапардоса с приклада — единичен удар, толкова силен, че отхвърли момчето настрани. Жената пусна пушката на пода и обърна златните си очи към Ретвенко.

— Вземи заплатите! — извика той и запълзя назад. Бръкна в джоба си и метна към нея полупразния си портфейл. — Вземи каквото искаш.

Жената се усмихна на жеста му — с жал? Или й беше забавно? Не можа да прецени. Разбра обаче, че не е дошла за пари. Дошла е за него. И нямаше значение дали е роботърговка, наемничка или нещо друго. Каквато и да беше, щеше да си има работа с войник, а не с някакъв уплашен слабак.

Ретвенко скочи на крака въпреки бавния отклик на мускулите си и присви колене в бойна поза. Ръцете му се стрелнаха напред. Вятър се изви с вой в помещението и запрати стола към жената, после бюрото и горещия самовар. Тя отклоняваше всичко с безразличие, сякаш разчистваше паяжини пред лицето си.

Ретвенко фокусира силата си и протегна две ръце напред. Тъпанчетата му изпукаха, когато налягането в канцеларията спадна рязко, а вятърът утрои силата си. Тази явно не се боеше от куршуми. Да видим как ще се справи в окото на буря.

Вихърът я подхвана и я запрати към отворената врата, шуанката се озъби и сграбчи касата в опит да се задържи.

Ретвенко се разсмя с глас, припомнил си възторга, придружаващ всяка битка. А после чу зад себе си трясък на цепещо се дърво и съсък на изтръгнати пирони. Погледна през рамо и зърна за миг кръпка синеещо небе и кей. Стената я нямаше.

Нечии силни ръце го сграбчиха и притиснаха лактите му към торса. Така не можеше да използва силата си. А после Ретвенко започна да се издига стремително, пристанището се смали под него. Видя покрива на канцеларията, тялото на първия помощник-капитан, проснато на дока, и кораба, с който трябваше да отплават — палубата беше осеяна с отломки, трупове се валяха на купчини край пречупените мачти. Явно нападателите бяха минали първо оттам.

Въздухът смразяваше лицето му, в ушите му кънтеше накъсаният пулс на сърцето.

— Моля — изписка той, без да знае за какво точно се моли.

Набираха височина. Той предпазливо проточи врат да види похитителя си. Не трябваше да прави резки движения. Ужасен стон се откъсна от гърлото му, нещо средно между скимтене и паникьосания вой на уловено в капан животно.

Мъжът, който го държеше в хватката си, беше шуанец, черната му коса — прибрана в стегнато кокче, златните очи — присвити срещу поривите на вятъра. А от гърба му излизаха две големи крила на панти и биеха мощно въздуха, изящна изработка от сребърен филигран и опънато платно. Ангел ли беше? Или демон? Някаква оживяла чудата машина? Или Ретвенко внезапно е изгубил връзка със здравия си разум?

Емил Ретвенко сведе поглед и видя сянката им върху лъскавата морска повърхност далеч долу — две глави, две крила, четири крака. Беше се превърнал в част от велик звяр, звяр, който щеше да го погълне. Молитвите му се преляха в писъци, но и едните, и другите останаха без отговор.

„Какво правя тук?“

Откакто се подвизаваше в бандата на Каз Брекер, този въпрос минаваше през главата му поне по шест пъти на ден. Но в нощ като тази, в нощ, когато „работеха“, мисълта изобщо не го напускаше, само извисяваше и снишаваше глас като изнервен тенор, който упражнява гами. „Каквоправятуккаквоправятуккаквоправятук…“

Подръпна подгъва на небесносиния си жакет — униформата на сервитьорите в Облачния клуб — и се опита да скрие тревогите си. „Представи си, че си на вечерно парти“ — каза си той. Изтърпял бе безчет неприятни вечери в дома на баща си през годините. Това сега не беше по-различно. Даже беше по-лесно, в интерес на истината. Нямаше неловки разговори за образованието му и кога смята да постъпи в университета. Достатъчно бе да си кротува, да следва указанията на Каз и да измисли къде да си дене ръцете. Да преплете пръсти пред себе си? Все едно е певец на сцена. Зад гърба? Твърде военно някак. Пробва да ги отпусне покрай тялото си, но и това му се стори странно. Защо не беше обръщал повече внимание на сервитьорите, как стоят, докато чакат знак от гостите? Въпреки уверенията на Каз, че тази вечер салонът на втория етаж е на тяхно разположение, Вилан беше дълбоко убеден, че всеки миг някой истински служител на клуба ще влезе, ще го посочи с пръст и ще извика „Самозванец!“ От друга страна, Вилан се чувстваше като самозванец почти ежедневно.