Ли Бардуго - Белязания цар

– Каква си ми романтичка само!

– Практична съм, както вече споменах.

– Ако оставим настрана керчките ми сватбени перспективи, трябва да се махнем оттук, преди Шенк да ме е обсипал с нова доза въпроси за измарся.

Зоя изпсува.

– Значи близнаците са били прави и наистина е изтекла информация от стария ни изследователски комплекс.

Измарся бяха корабите, които плаваха под водната повърхност. Те бяха от първостепенна важност за оцеляването на Равка сега, когато фйерданският флот растеше, особено ако Николай успееше да ги снабди с планираното въоръжение.

– Така изглежда. Но нашите керчки приятели поне не знаят колко е напреднал проектът. Засега.

Тези думи не я успокоиха особено. Керч и така имаше предостатъчно средства за натиск срещу Равка. Шенк не би повдигнал току-така тази тема в разговор с царя. Въпросът беше какво смята да прави с новата разузнавателна информация.

Ново изсвирване откъм капрата – двойно, сигналът на Толя, че наближават караулката при градските порти.

Появата им щеше да предизвика объркване сред постовите. Каретата не носеше царската емблема, а и никой не я беше видял да напуска града. Толя и Тамар я бяха закарали далече извън имението на херцога, в случай че Николай им избяга, а Зоя беше отишла при тях по най-бързия начин, щом установи, че царят е изчезнал.

Извадиха късмет тази нощ. Откриха го, преди да се е отдалечил много. Когато Николай използваше крилете си, Зоя лесно се ориентираше за посоката, в която лети – придвижването му нарушаваше естествените въздушни течения и оставяше следа. Но ако тя не беше стигнала навреме в онзи чифлик… какво можеше да стане? Щеше ли Николай да убие момчето? Чудовището в него не беше просто гладно животно, а нещо много по-лошо, нещо, което жадуваше за човешка плячка. В това Зоя беше абсолютно убедена.

– Не може да продължаваме така, Николай. – Рано или късно щяха да ги разкрият. Рано или късно неговите ловни експедиции и техните безсънни нощи щяха да ги подхлъзнат. – Трябва да постъпим, както се очаква от нас.

Николай въздъхна и разпери ръце точно когато каретата спря с дрънчене.

– Щом е така, ела и ме целуни сладко, както би направила една невяста, Зоя.

„Дотук с благоразумието.“ Зоя толкова често навестяваше покоите на царя късно нощем – за да провери дали оковите му още държат, – че клюката за специалните им отношения вече бе плъзнала като горски пожар. Не че беше кой знае какво – царете редовно си вземаха любовници, а историята познаваше далеч по-грозни слухове за делата на предишни монарси. Дано поне момичетата на Шенк бяха широко скроени. Репутацията на царя нямаше да пострада от някой и друг скандал. Но не би оцеляла, ако се разчуеше истината.

Зоя извади друга манерка от вързопа и си сложи малко уиски на китките и зад ушите, все едно си слагаше парфюм, после я подаде на Николай. Той отпи щедра глътка, а останалото изля върху палтото си. Зоя разроши косата си, смъкна кафтана да оголи едното си рамо и се намести в скута на царя. Театрото беше необходимо, а и ролята беше лесна. Твърде лесна понякога.

Той зарови лице в косата ѝ и вдиша дълбоко.

– Би ли ми обяснила защо аз воня на гъши курешки и евтино уиски, а ти ухаеш като горска ливада?

– Защото аз съм безмилостна.

Той вдиша отново.

– Не, сериозно, каква е тази миризма? Напомня ми за нещо, но не мога да се сетя за какво.

– За последното дете, което се опита да изядеш?

– Това трябва да е.

Вратата на каретата се отвори рязко.

– Ваше Величество, не знаехме, че сте излезли тази нощ.

Зоя не виждаше лицето на пазача, но ясно чуваше подозрението в гласа му.

– Вашият цар няма навика да моли за каквото и да било, най-малко за разрешение – каза Николай с глас ленив, но и достатъчно пренебрежителен, досущ като монарх, комуто всичко се поднася на тепсия.

– Разбира се, да, да – запелтечи пазачът. – Тревожим се единствено за сигурността ви, царю мой.

Едва ли, помисли си Зоя. Западна Равка не беше приела добре новите данъци и закони, които вървяха ръка за ръка с обединението. Тези пазачи може и да носеха емблемата с двуглавия орел, но бяха верни на херцога, който управляваше окръга и се опитваше да препъне Николай на всяка крачка. Той без съмнение би се зарадвал на всяка информация за тайните на царя.

Зоя взе да мрънка жално и капризно:

– Защо спряхме?

И моментално усети промяната във фокуса на вниманието.

– Ми, такова… нощта е била приятна? – каза постовият и макар да беше тъмно като в рог, Зоя го усети как наднича в каретата да я зърне.