Ли Бардуго - Белязания цар

Отметна дългата си черна коса и проточи със сънения и доволен глас на жена, която добре са овъргаляли в чаршафите.

– О, много приятна.

– Тя само с царски особи ли се задява? – попита пазачът. – Прилича на момиче, дето обича да се весели.

Зоя усети как Николай се напрегна. Явно смяташе, че ѝ пука какво мисли този глупак, и това ѝ се стори едновременно мило и дразнещо. Така или иначе, точно сега нямаха нужда от прояви на кавалерство.

Хвърли продължителен поглед на пазача и каза:

– Идея си нямаш.

Онзи се изсмя и им махна да продължат по пътя си.

Изтощението я надвиваше, а Николай още потрепваше леко след трансформацията. Би било толкова лесно просто да затвори очи, да отпусне глава на гърдите му и да се предаде на лъжливото усещане за покой. Но цената би била твърде висока.

– Рано или късно ще се разбере за чудовището – каза тя. – Опитите ни да намерим някакво лечение удрят на камък. Ожени се. Създай съюз. И наследник. Бетонирай трона си и бъдещето на Равка.

– Ще го направя – каза уморено той. – Всичко това. Но не тази нощ. Хайде тази нощ да се престорим на хора, които са женени отдавна.

Ако друг мъж ѝ беше казал такова нещо, Зоя щеше да го зашлеви на мига. Добре де, или това, или би го отвела за няколко часа в леглото си.

– И какво правят хората, които са женени отдавна?

– Ами ще се лъжем. Приятна игра, не мислиш ли? Хайде, съпруго. Кажи ми, че съм красавец, който никога няма да остарее и ще умре с всичките си зъби в устата. Ама така, че да го повярвам.

– Няма.

– Разбирам. Актьорството не ти се удава.

Зоя знаеше, че я дразни нарочно, но въпреки това настръхна.

– Откъде знаеш? Може пък списъкът с талантите ми да е толкова дълъг, че още не си стигнал до края.

– Ами, давай тогава, Назяленска.

– Скъпи ми съпруже – подхвана тя с глас, сладък като мед, – знаеш ли, че жените в моето семейство четат бъдещето по звездите?

Той се засмя.

– Не, не знаех.

– О, да. И аз видях съдбата ти на небето. Ще станеш стар и дебел, обаче ще си щастлив, ще ти се народят куп невъзпитани деца, а бъдещите поколения песни за теб ще пеят.

– Много убедително – кимна той. – Бива те в тази игра. – Проточи се дълго мълчание, нарушавано само от дрънченето на колелата. – А сега ми кажи, че ще намерим изход. Че всичко ще се нареди.

Тонът му беше весел и шеговит, но Зоя го познаваше добре.

– Всичко ще се нареди – каза тя възможно най-убедително. – Ще разрешим този проблем като всички други преди него. – Вдигна глава да го погледне. Очите му бяха затворени, бръчка на тревога загрозяваше челото му. – Вярваш ли ми?

– Да.

Измъкна се от скута му и подръпна дрехите си. Безобидните лъжи бяха неизбежни, а дори и необходими навярно, между съпруг и съпруга. И вредни между един цар и военачалника на неговата армия.

– Виждаш ли? – каза Зоя. – Теб също те бива в тази игра.

3

Нина

НИНА СТИСКАШЕ НОЖА и се опитваше да не гледа към клането наоколо. Вместо това сведе поглед към поредното тяло, проснато безпомощно пред нея.

– Съжалявам, приятелче – измърмори тя на фйердански, заби ножа си в корема на рибата, изтегли го към главата, после награби в шепа влажните розови вътрешности и ги метна на оклепаните дъски, откъдето по-късно щяха да ги почистят с маркуч. Почистената риба замина в голямото ведро отляво да чака инспекция и после да я отнесат с дружките ѝ за опаковане. Или осоляване. Или мариноване. Нина всъщност нямаше представа какво се случва с рибата, не че ѝ пукаше особено. Вече две седмици превиваше гръб в тази манифактура за консервиране над пристанище Елинг и повече никога в живота си нямаше да хапне нещо с люспи и перки.

„Само си се представи в топла вана с купичка карамелки.“ Или пък просто ще напълни въображаемата вана с карамел и ще го удари през просото. Току-виж излязло на мода. Карамелени вани и изтъркване с вафли.

Нина поклати глава. Това място бавно, но сигурно я побъркваше. Ръцете ѝ бяха червени, отекли и целите в порязвания, защото си служеше с ножа за филетиране като първия човек. Нищо не можеше да махне вонята на риба от косата ѝ, а гърбът я болеше зверски, защото по цял ден, от зори до здрач, в слънце и дъжд, стоеше права пред манифактурата на милостта на стихиите, защитена от нищо и никакъв тенекиен навес. Но във Фйерда неомъжените жени трудно си намираха работа, така че Нина – под името Мила Яндерсдат – беше приела тази, без да се замисля. Работата беше отвратителна, но осигуряваше лесен контакт с местната ѝ връзка, а мястото сред ведрата с риба ѝ даваше отличен изглед към пазачите, патрулиращи на пристанището.