Ли Бардуго - Белязания цар

Но помнеше дума по дума реакцията на Зоя, когато цар Николай предложи Нина за тази мисия под прикритие. „Изобщо не я бива за това. Подобни мисии изискват да се слееш с пейзажа, а това Нина го може колкото водата може да тече по нанагорнище.“

Въпреки това царят ѝ беше дал шанс да се докаже и Нина трябваше непременно да оправдае доверието му. Нямаше да застраши мисията. Нямаше да развали прикритието си и да изложи на риск Адрик и Леони. Поне не посред бял ден. Веднага щом слънцето залезе, тя се върна крадешком на пристанището да освободи пленничките, но те вече не бяха там. Къде ги бяха отвели? Какви ужасии им готвеха? Вече знаеше, че смъртта не е най-страшната орис, която чака гришаните в ръцете на фйерданските войници. Ярл Брум и неговите ловци на вещици я бяха научили на това.

Влезе след Хилбранд в манифактурата и потръпна – машините трещяха оглушително, а вонята на осолена треска изпълни дробовете ѝ до пръсване. Не би имала нищо против да се махне от Елинг за известно време. Трюмът на „Верстотен“ беше пълен с гришани, които нейният отряд… добре де, отрядът на Адрик… беше спасил и довел в Елинг. След края на гражданската война цар Николай беше пренасочил пари и ресурси към разширяване на подземната мрежа от информатори, която съществуваше във Фйерда от години и помагаше на гришаните, живеещи тук тайно, да напуснат страната. Наричаха себе си Хрингса, дървото на живота, по подобие на вековния ясен, свещеното дърво на Дйел. Нина знаеше, че Адрик вече е получил нова разузнавателна информация от мрежата и че веднага щом „Верстотен“ потегли към Равка, Нина и останалите ще поемат навътре в сушата да открият други преминали в нелегалност гришани.

Хилбранд я заведе в кабинета си, затвори вратата и плъзна пръсти по отсрещната стена. Чу се прищракване и в стената се отвори друга, скрита врата, която извеждаше на „Фискщрад“ – пълна с хора улица, където рибопродавците предлагаха стоката си, а самὸ момиче като нея можеше да се скрие от погледите на пристанищната стража, като изчезне в навалицата.

– Благодаря ти – каза Нина. – Скоро ще пратим още хора насам.

– Чакай. – Хилбранд я сграбчи над лакътя, преди да е излязла на слънце. Поколеба се, после каза на един дъх: – Ти наистина ли си онова момиче? Дето ступало Ярл Брум на пристанището в Дйерхолм?

Нина издърпа ръката си. Направила бе необходимото да освободи приятелите си и да опази от фйерданите тайната на юрда парем. Но именно дрогата ѝ беше помогнала да победи в онзи ден, при това на ужасна цена, променила както живота на Нина, така и самата природа на гришанската ѝ сила.

„Ако изобщо не бяхме ходили в Ледения палат, дали Матиас нямаше още да е жив?“ Безсмислени въпроси. Никой отговор нямаше да го върне.

Нина фиксира Хилбранд с унищожителния поглед, който беше научила от самата Зоя Назяленска.

– Аз съм Мила Яндерсдат. Млада вдовица, която е готова да работи всичко, за да си изкара прехраната, и се надява да я вземат някъде като преводачка. Що за тъпанарка би се сбила с командир Ярл Брум? – Хилбранд отвори уста, но Нина продължи: – И що за тъпанар би рискувал прикритието на агент, когато животът на толкова хора е заложен на карта?

Обърна му гръб и нагази в човешката гмеж. „Този е опасен.“ Човек, който живее под дълбоко прикритие, не може да допуска такива грешки. От друга страна, самотата често водеше до глупави грешки – както и копнежът поне веднъж да си поговориш с някого, без да лъжеш. Хилбранд беше загубил съпругата си – убили я бяха хората на Брум, безмилостните дрюскеле, обучени да откриват и убиват Гриша. И оттогава се бе превърнал в един от най-доверените агенти на цар Николай във Фйерда. Нина не се съмняваше в лоялността му – бригадирът рискуваше собствения си живот, ако се разбереше с какво се занимава.

След десетина минути стигна до адреса, който Хилбранд ѝ беше дал – поредната консервна манифактура, досущ като сградите от двете си страни, ако не броим стенописа на западната ѝ фасада. На пръв поглед приличаше на обикновена пасторална сцена при устието на Стелге – група рибари хвърляха мрежи в морето под погледите на щастливи селяни и залязващото слънце. Но ако човек знаеше за какво да гледа, щеше да види белокосото момиче в навалицата, профила му, огрян от слънцето като ореол. Света Алина. Призоваващата слънцето. Знак, че тази сграда е убежище.

Светците не се радваха на голямо почитание сред народите на севера, поне докато Алина Старкова не унищожи Долината на смъртната сянка. След това нейни олтари започнаха да се появяват в страни далеч извън Равка. Фйерданските власти се бяха постарали да смажат култа към Слънчевата светица, обявили го бяха за вредно външно влияние, но въпреки това религията процъфтяваше тук и там, малки групи от правоверни пазеха вярата като градина, за която се грижиш тайно. Историите на светците, техните чудеса и мъченичество се бяха превърнали в кодекс за онези, които симпатизираха на Гриша. Роза за Света Лизбета. Слънце за Света Алина. Рицарят, който пробожда дракон с копието си, можеше да мине за Дагр Храбрия от народните приказки… или можеше да е Свети Юрис, който убил великия звяр и погинал от пламъците му. Дори татуировките по ръцете на Хилбранд съдържаха повече, отколкото се виждаше на пръв поглед – преплетени животински рога, каквито често носеха ловците от севера, но с повтарящ се кръгъл мотив, символизиращ могъщата муска, която Света Алина бе носила навремето.