Ли Бардуго - Белязания цар

Но щом потеглиха към доковете с все бежанците и Адрик започна да им дава указания, избухливият ѝ нрав отново надигна глава. Да, вихротворецът беше начело на малкия им отряд, но в Кетердам Нина беше отвикнала да ѝ дават заповеди.

Леони и Адрик вървяха напред. Правеха впечатление, но по начин, който се връзваше с атмосферата на пристанището – земска жена със съпруга си, двойка търговци, дошли тук по работа. Нина хвана под ръка Енок и изостана на известно разстояние с новото си семейство.

Раздвижи рамене в опит да се фокусира, но напразно. Вътрешното ѝ напрежение само се изостри, а и прекроеното ѝ тяло не помагаше. Сякаш бе навлякла чужда кожа. Преди да потеглят от Ос Олта, Женя Сафина я беше променила драматично, използвала бе изключителния си талант до границата на възможното. Новата коса на Нина беше права, лъскава и почти снежнобяла. Очите ѝ бяха по-тесни, иначе зелените ѝ ириси сега бяха бледосини като глетчерите на севера. Скулите ѝ бяха по-високо, веждите – по-ниско, устата – по-широка.

– Изглеждам недопечена – оплакала се бе тя, щом ѝ дадоха огледало да се наслади на новата си млечна хубост.

Женя не се трогна.

– Изглеждаш като фйерданка.

Бедрата ѝ бяха все така широки, а талията – тънка, но Женя бе издърпала назад ушите ѝ и бе намалила гърдите, променила бе дори структурата на раменете ѝ. На моменти, особено при промяната на костите, процедурата беше болезнена, но Нина стискаше зъби търпеливо. Защото не искаше да бъде момичето отпреди, момичето, в което Матиас се беше влюбил. Ако Женя можеше да промени външността ѝ, току-виж глупавото ѝ сърце забило с нов ритъм. Не стана така, разбира се. Фйерданите виждаха Мила Яндерсдат, но тя още си беше Нина Зеник, легендарна гришанка и непокаяла се убийца. Още обичаше гофрети и още заспиваше със сълзи на очи, щом посегнеше несъзнателно към Матиас и ръката ѝ срещнеше студено легло.

Ръката на Енок се стегна под пръстите ѝ и Нина видя двамца от пристанищната стража – стояха пред подвижното мостче на „Верстотен“.

– Всичко ще бъде наред – прошепна му тя. – Ще ви качим на кораба, не се тревожи.

– А после какво? – попита Енок с треперлив глас.

– Щом напуснем залива, ние ще се върнем с гребна лодка. А ти и семейството ти ще продължите към Равка, където ще живеете свободни и без страх.

– Ще вземат ли момчетата ми? Ще ги отведат ли в онова специално училище?

– Само ако ти така решиш – каза Нина. – Ние не сме чудовища. Не повече от самите вас. А сега мълчи.

Ала изтръпна вътрешно на свой ред и едва не направи кръгом към тайната квартира, когато разпозна в лицето на един от стражарите Каспер, любимата горила на Биргир. Наведе несъзнателно глава да скрие лицето си в яката на палтото.

– Земка? – попита Каспер и претегли с поглед Леони.

Тя кимна мълчаливо в отговор, а Каспер махна към липсващата ръка на Адрик.

– Как я загуби?

– Злополука във фермата – отговори на фйердански той.

Не знаеше добре езика, но беше усвоил някой и друг израз без равкийски акцент, а точно тази лъжа беше разказвал много пъти. Повечето хора веднага питаха за ръката му, щом видеха закарфичения ръкав. Механичната ръка, която Давид Костик му беше направил, остана в столицата, разбира се – всеки би се досетил от пръв поглед, че е гришанско дело.

Стражарите им зададоха обичайните въпроси – колко време са били в страната, къде са ходили по време на престоя си, дали знаят за чужди агенти, които работят на фйерданска територия – после им махнаха да продължат.

Ред беше на Енок. Нина го стисна окуражително за ръката и той пристъпи напред. По челото му избиваше пот, ръката му под нейната трепереше. Ако можеше да му вземе документите и да ги връчи собственоръчно на стражарите, щеше да го направи. Но фйерданските съпруги не постъпваха така, а вървяха като послушни кученца до мъжете си.

– Семейство Гран – каза Каспер, втренчил поглед в документите им. – Договор за работа? Къде ще работите?

– Във ферма за юрда близо до Кофтън – каза Енок.

– Тежка работа е това. Твърде тежка за стареца.

– Той ще слугува в къщата с момчетата – каза Енок. – Добър е с иглата и конеца, а момчетата ще разнасят съобщения, докато пораснат достатъчно за полската работа.

Нина остана впечатлена от лекотата, с която лъжеше Енок, но ако цял живот си крил истинската си същност, лъжите ти стават втора природа.

– Трудно е човек да се уреди на работа по договор – подхвърли замислено Каспер.

– Чичо ми ни помогна.