Ли Бардуго - Белязания цар

– И защо тежката фермерска работа в Новий Зем е за предпочитане пред честния труд на родна земя?

– Ако зависеше от мен, бих живял и умрял на леда – отвърна Енок със страст, която идва единствено от истината, помисли си Нина. – Но тук трудно се намира работа, а дробовете на сина ми са слаби и студът не му понася.

– Да, трудно е за всички. – Стражарят се обърна към Нина. – А ти какво ще правиш в Кофтън?

– Ще шия по възможност, ще работя на полето при нужда. – Сведе глава. Можеше да се преструва, пък Зоя да казва каквото си ще. – Както реши съпругът ми.

Каспер продължи да разглежда документите и Нина сръчка с лакът Енок. Бедният май всеки момент щеше да повърне, но после все пак бръкна в джоба си и извади плик, натъпкан с фйердански банкноти.

Подаде го на Каспер и той вдигна вежда. После лицето на стражаря се разля в доволна усмивка. А Нина си спомни как бе гледал отдалече пиршеството на чайките в онзи не толкова далечен ден, окованите под облещеното слънце гришанки и кървавите човки на птиците, които налитаха да откъснат още някое парче кожа.

Каспер им махна да минават.

– Дйел да ви пази.

Но още не бяха стъпили на мостчето, когато нов глас прозвуча зад гърба им:

– Един момент.

„Биргир.“ Ама че късмет! Дори слънцето не беше залязло още. Извънредната проверка не би трябвало да е започнала. Бащата на Енок се поколеба на мостчето до Леони, а Адрик стрелна Нина с поглед и поклати едва доловимо глава. Посланието беше ясно – не създавай неприятности. Нина си помисли за другите гришански бежанци в трюма на кораба и стисна зъби, преди да е казала нещо глупаво.

Биргир застана между Каспер и другия стражар. Нисък беше за фйерданец, плещите му бяха изгърбени като на бик, но униформата му стоеше така безупречно, че сигурно беше шита по поръчка.

Нина стоеше зад Енок и се обърна да прошепне на момчетата:

– Вървете при дядо си. – Но те не помръднаха.

– Цял ден пътувахме – каза с усмивка Енок на капитана. – Момчетата са уморени.

– Първо ще погледна документите ви.

– Вече ги показахме на вашия човек.

– Очите на Каспер не са опитни като моите.

– Но парите… – възмути се Еник.

– Какви пари?

Каспер и другият стражар вдигнаха рамене.

– Не знам за никакви пари.

Енок му подаде неохотно документите.

– Дали не бихме могли да се разберем нещо? – подхвърли старецът.

– Останете по местата си – излая Биргир.

– Но корабът ни ще потегли всеки момент – изписка Нина иззад рамото на Енок.

Биргир погледна към „Верстотен“ и момчетата, които дърпаха нетърпеливо ръцете на баща си.

– Плаването ще е трудно с малки деца – каза той и премести поглед към Енок и Нина. – Интересно как момчетата не се отделят от баща си, а майка си не поглеждат.

– Страх ги е – каза Нина. – Плашите ги.

Студените очи на Биргир се плъзнаха по Адрик и Леони. Той плесна документите по другата си длан.

– Този кораб никъде няма да ходи, преди да сме го претърсили от носа до кърмата. – Даде знак на Каспер. – Нещо не е наред тук. Дай сигнал на колегите.

Каспер посегна към свирката си, но още преди да си е поел дъх, Нина изпъна ръце напред. Две тънки парченца от кост изхвърчаха от специалните джобчета, пришити към маншетите на палтото ѝ. Всичките ѝ дрехи имаха такива „кобури“. Стреличките се забиха в трахеята на Каспер и той изписка тихо. Нина завъртя ръце и костните парченца се завъртяха на свой ред. Стражарят се срина на земята, дращеше отчаяно гърлото си.

Биргир и другият стражар извадиха оръжията си.

Нина избута Енок и децата зад себе си.

– Качи ги на кораба – изръмжа тя. „Не създавай неприятности.“ Не ги беше създала тя, но определено възнамеряваше да ги довърши.

– Теб те познавам – каза Биргир, насочил към нея пушката си, очите му – корави и светнали като речни камъчета.

– Сериозно?

– Работиш в рибната манифактура. При ведрата. Знаех си, че има нещо странно в теб.

Нина не можа да сдържи усмивката си.

– Идея си нямаш.

– Мила! – каза предупредително Адрик, но вече нямаше значение с кое име я нарича.

Дотук с подкупите и преговорите. Време беше за друго, а тези моменти Нина харесваше най-много. Времето, когато тайните падаха.

Сви пръсти. Костените парченца се отделиха от гърлото на Каспер и се върнаха в джобчетата на маншетите ѝ. Стражарят се строполи по гръб, опитваше се да си поеме въздух, по устните му изби кръв, очите му се подбелиха.

– Друсйе – изсъска Биргир.

„Вещица.“

– Тази дума не ми харесва – каза Нина и тръгна към него. – Викай ми Гриша. Викай ми смърт, ако щеш.