Ли Бардуго: Белязания цар

Лий Бардуго

Превод от английски език

Милена Илиева

Всички права запазени. Нито книгата като цяло, нито части от нея

могат да бъдат възпроизвеждани под каквато и да е форма.

Оригинално заглавие King of Scars

Copyright © 2019 by Leigh Bardugo

Grishaverse logo and Grishaverse monogram used on cover and spine with

permission. ™ and © 2017 Leigh Bardugo.

All rights reserved.

Превод Милена Илиева

© Егмонт България, 2020

Редактор Радка Бояджиева

Коректор Павлина Върбанова

Издава „Егмонт България“

1142 София, ул. „Фритьоф Нансен“ 9

www.egmontbulgaria.com

Електронно издние, 2020

ISBN 978-954-27-2486-5

На Морган Фейхи –

генерал по време на война,

съветник в мирно време,

най-скъпа приятелка

и безкрайно всеопрощаваща

УДАВНИКЪТ

1

Дима

Дима пръв чу как вратите на плевнята се затръшнаха. Кухнята в малката чифликчийска къща сякаш бълбукаше като гърне на печка, прозорците ѝ бяха здраво залостени заради бурята, а въздухът тежеше топъл и влажен. Стените вибрираха от врявата на братята му, които приказваха един през друг, а майка им си тананикаше и тактуваше с крак в ритъма на песен, която Дима не знаеше. Държеше в скута си една от бащините му ризи със скъсан ръкав и иглата ѝ пробождаше материята в неравноделния ритъм на изнервено врабче, а тънката нишка се изнизваше между пръстите ѝ като дъждовен червей.

Дима беше най-малкото от шест момчета, изтърсакът, появил се късно в семейството, много след като лекарят, навестяващ селото им всяко лято, бе казал на майка му, че няма да има повече деца. „Неочаквана благословия“, така обичаше да казва тя, прегръщаше Дима и тихо му говореше, докато другите се готвеха за ежедневните задачи. „Още една уста за хранене“ – подхвърляше по-големият му брат Пьотр.

Заради голямата възрастова разлика другите момчета рядко го включваха в игрите си, в караниците и майтапите, пак заради това сега, в тази есенна привечер, докато Дима насапунисваше последните паници, които както обикновено се паднаха нему, след като братята му предвидливо се изнизаха от кухнята, само той чу зловещия трясък откъм вратите на плевнята. Затърка по-енергично, твърдо решен да приключи с работата и да се мушне в леглото, преди някой да го е пратил навън в мрака. Кучето им Мълния виеше на стъпалата пред кухнята, просеше си огризки и топло място край огнището, а вятърът виеше с него, силен и гневен.

Клони изплющяха по прозореца. Мама вдигна глава и стисна устни. Бръчки се вдълбаха между веждите ѝ, сякаш би могла да изпрати вятъра в леглото без вечеря.

– Зимата идва рано и остава твърде дълго.

– О, да – каза папа. – Точно като майка ти.

Мама го срита под масата. Оставила беше чашка с квас зад печката, дар за домашните духчета, които бдяха над чифлика и спяха на топло зад старата тенекиена печка. Или така поне казваше мама. Папа само въртеше очи и мърмореше, че съсипвала хубавия квас.

Дима знаеше, че след като всички си легнат, Пьотр ще гаврътне кваса и ще изяде на една хапка меденката, която мама оставяше зад печката, увита в месал.

– Призракът на прабаба ще те подгони – понякога го предупреждаваше Дима.

Пьотр само изтриваше с ръкав устата си и казваше:

– Няма призраци, малоумник дребен. Баба Галина е нагостила червеите в гробището и същото ще сполети и теб, ако не си затваряш устата.

Сега Пьотр се наведе и го ръгна здраво в ребрата. Дима често се чудеше дали брат му не прави специални упражнения за по-остри лакти.

– Чуваш ли? – попита го Пьотр.

– Нищо не чувам – каза Дима с натежало сърце.

Вратите на плевнята…

– Има нещо навън, в бурята. Чуваш ли как вие?

Е, явно само се опитваше да го уплаши.

– Не ставай глупав – каза Дима.

– Чуй, бе – поде отново Пьотр и през вятъра, който тресеше покрива на къщата и връщаше дим през комина, Дима сякаш чу и нещо друго – далечен звук, висок и провлечен, като скимтене на гладно животно или плач на малко дете. – Когато духа през гробището, вятърът буди призраците на всички бебета, които са умрели, преди да бъдат кръстени – маленките. И те тръгват да обикалят, търсят да откраднат някоя душа, за да си откупят място на небето. – Пьотр се наведе и го ръгна с пръст в рамото. – И винаги вземат най-малкия.