Ли Бардуго - Белязания цар

2

Зоя

ВОНЯТА НА КРЪВ ТЕЖЕШЕ в каретата. Зоя притисна ръкав към носа си, но мръсната вълна миришеше на плесен и застояло, така че не ѝ помогна особено.

„Отврат!“ Сякаш не стигаше, че трябва да препуска из равкийската провинция посред нощ с взета назаем карета с ужасни пружини, а и с такава дреха на всичкото отгоре! Неприемливо. Съблече палтото и макар вонята да се бе задържала по бродираната коприна на синия ѝ кафтан, веднага се почувства по-добре.

Бяха на петнайсетина километра от Иветс и на близо сто и петдесет от сигурното убежище на столицата. Препускаха по тесните пътища към имението на херцог Радимов, домакина им за търговските преговори. Зоя не си падаше по молитвите, затова ѝ оставаше да се надява, че никой не е видял Николай да излита през прозореца на покоите си. Ако си бяха у дома в Ос Олта, това никога нямаше да се случи. Вярвала бе, че са взели достатъчно предохранителни мерки. Уви, грешала е.

Конските копита трещяха по пътя, колелата дрънчаха и подскачаха, а до нея царят на Равка скърцаше с острите си зъби и дърпаше оковите.

Зоя се дръпна още малко назад. Виждала бе какво причиняват ухапванията на Николай, и нямаше намерение да губи крайник или нещо още по-лошо. Не би имала нищо против Толя или Тамар да се возят с нея в каретата, докато Николай не възвърне човешката си форма, вместо да се правят на кочияш и лакей. Така де, братът и сестрата ръководеха личната гвардия на царя. Баща им беше шуански наемник, обучил ги да се бият, а от гришанската си майка бяха наследили сърцеломския талант. Добре би било някой от тях да е с нея сега. Но гордостта ѝ не го позволяваше, както и мисълта какво би причинило това на младия цар. И един свидетел на нещастието му беше предостатъчен.

Вятърът отвън виеше ли, виеше. Не беше вой на звяр, а писклив, сърцат смях на стар приятел, който ги пришпорва по пътя. Вятърът се подчиняваше на волята ѝ още от малка. Ала в нощи като тази Зоя неохотно признаваше пред себе си, че не е неин слуга, а съюзник – буря, която надига вой да скрие ръмжащия гняв на създанието и звуците от битка в някоя паянтова плевня, вятър, който палува по улици и в селски кръчми. Западнякът беше – Адезку непослушкото, – верен неин спътник, особено полезен в момента. Дори онова хлапе да разкаже на всички в Иветс какво е видяло, хората от градчето щяха да го пишат на сметката на Адезку, палавия вятър, който тласка жените в леглата на съседите им и завихря луди мисли в главите на мъжете като падащи листа наесен.

Малко по-късно ръмжащите звуци в каретата вече бяха утихнали. Веригата не дрънчеше, създанието се свиваше все по-навътре в сенките на седалката. Накрая един глас, хриплив и сърдит, подхвърли:

– Не си се сетила да ми вземеш нова риза, предполагам?

Зоя вдигна вързоп от пода на каретата и извади чиста бяла риза и палто с кожички по края, и двете с чудесна изработка, но смачкани като баница – подходящо облекло за кралска особа, която е вилняла цяла нощ.

Без да каже и дума повече, Николай вдигна окованите си китки. Хищните нокти се бяха прибрали, но по ръцете му още се виждаха тъмните жилки на белезите, които той носеше от края на гражданската война преди три години. Царят често ги криеше под ръкавици и Зоя смяташе, че това е грешка. Белезите бяха напомняне за изтезанията, които младият цар беше изтърпял в ръцете на Тъмнейший, и за цената, която беше платил заедно с родината си. Това, разбира се, беше само част от историята, но именно тази част равкийският народ беше в състояние да смели.

Зоя отключи оковите с тежкия ключ, който носеше около врата си. Може би си въобразяваше – дано си въобразяваше, – но напоследък белезите по ръцете на Николай изглеждаха някак по-тъмни, сякаш решени да останат там завинаги.

Царят съблече останките от старата си риза. Използва я за парцал – навлажни я с вода от манерката, която Зоя му подаде, и изтри кръвта от гърдите и устата си, после сипа малко в шепи и прокара мокри пръсти през косата си. Водата потече по врата и раменете му. Трепереше силно, но поне изглеждаше нормално – лешниковите му очи бяха ясни, а влажното злато на косата му не падаше върху очите.

– Къде ме откри този път? – попита той с почти нетрепващ глас.

Зоя сбърчи нос.

– В един чифлик за гъски.

– Дано да е бил някой от по-модерните чифлици за гъски. – Николай се зае с копчетата на новата си риза, но пръстите му трепереха. – Знаем ли какво съм убил?

„Или кого?“ Въпросът увисна неизречен във въздуха.