Ли Бардуго - Белязания цар

Дима беше на осем, достатъчно голям да знае, че брат му го поднася, но въпреки това очите му се стрелнаха към тъмните прозорци и окъпания в лунна светлина двор отвън, където дърветата се накланяха под силните пориви на вятъра. Потръпна. Можеше да се закълне, че само за миг е зърнал някаква сянка да притичва през двора, тъмно петно, значително по-голямо от птица.

Пьотр се засмя и го опръска с пяна.

– Кълна се, че от ден на ден ставаш по-тъп. На кого му е притрябвала дребната ти душица?

„Пьотр те тормози, защото преди ти да се родиш, той беше най-малкият и най-глезеният – все му казваше мама. – А ти се опитвай да бъдеш мил с него дори когато се вдетинява така.“ И Дима се опитваше. Наистина. Но понякога му идеше да събори Пьотр на земята, пък да видим колко ще му е хубаво той да е най-малкият.

Вятърът утихна изведнъж и в тишината вратите се треснаха отново. Този път не можеше да има съмнение.

– Кой е оставил плевнята отворена? – попита папа.

– Тази вечер Дима отговаряше за това – викна Пьотр и другите момчета около масата се разкудкудякаха като уплашени кокошки.

– Затворих вратата – възрази Дима. – Сложих лоста и всичко направих!

Папа се облегна назад на стола си.

– Значи ми се причуват разни неща?

– Сигурно си мисли, че я е отворил някой призрак – каза Пьотр.

Мама вдигна поглед от кръпката.

– Дима, иди да затвориш и да залостиш вратите.

– Аз ще го направя – каза Пьотр с въздишка на примирение. – Всички знаем, че Дима го е страх от тъмното.

Беше тест, разбира се. Малкият трябваше да докаже на баща си, че може да поеме отговорност.

– Не ме е страх – каза той. – Аз ще ида да ги затворя.

Изобщо не погледна към самодоволната физиономия на Пьотр. Изтри си ръцете и се облече – палтото, шапката. Мама му подаде тенекиена лампа.

– И побързай – каза тя, докато вдигаше яката му. – Тичай дотам и обратно, а като се върнеш, ще те сложа в леглото и ще ти разкажа приказка.

– Нова ли?

– Да, нова и хубава, за русалките от севера.

– Ще има ли вълшебства?

– Много. Хайде, тичай.

Дима хвърли поглед към иконата на Свети Феликс край вратата – треперливата светлина на свещите танцуваше по скръбното лице на светеца, а погледът му излъчваше съпричастие, сякаш и той като Дима си мислеше за студа навън. Феликс го набили на кол от ябълков клон и го опекли жив броени часове след като извършил чудото на овощната градина. Нито плакал, нито крещял, само предложил на селяните да завъртят импровизирания шиш, за да се опече равномерно. Феликс не би се побоял от някаква си буря.

Открехна вратата на кухнята и вятърът понечи да я изтръгне от ръцете му. Дима я затръшна след себе си и чу как някой пусна резето от вътрешната страна. Знаеше, че е временно и се налага заради силния вятър, но пак имаше чувството, че го наказват. Хвърли поглед през рамо към светлинката в прозореца, после повлече крака по стъпалата и по сухата пръст на двора. Споходи го ужасяващата мисъл, че семейството му е забравило за него още щом е излязъл от топлата кухня и че ако не се върне от плевнята, никой няма да вдигне тревога, нито сълза да пророни. Че вятърът ще го заличи завинаги от спомените им.

Загледа се в огрения от луната двор и немалкото разстояние, което трябваше да измине покрай кокошарника и гъсарника, за да стигне до плевнята, където държаха стария кон Герасим и кравата Матилда.

– Със стоманени остриета е, като трион – прошепна той и пътьом плъзна ръка по новия плуг, като да беше някакъв талисман.

Не знаеше защо този вид остриета са по-добри, но когато им докараха плуга, баща му каза тези думи, пак с тях се хвалеше пред съседите и на Дима му хареса как звучат – силно и самоуверено. Родителите му неведнъж бяха спорили около кухненската маса както заради новия плуг, така и за всички селскостопански реформи на новия цар и дали щели да са за добро или за лошо.

– Подкарали сме го към нова гражданска война, помни ми думата – мърмореше мама. – Царят прекалява.

Но папа беше доволен.

– Не знам защо се тревожиш толкова. Стомасите ни са пълни, поправихме покрива. За пръв път от години успяхме да приберем достатъчно реколта, че да продадем нещичко и на пазара, вместо само да се изхранваме.

– Да, защото царят намали с много десятъка на херцог Радимов! – възкликна мама.

– И какво, да го съжаляваме ли сега?

– Ще съжаляваме, когато херцогът и благородните му приятелчета заколят царя в леглото му.

– Цар Николай е герой от войната! – каза папа и размаха ръка във въздуха пред себе си, сякаш неприятностите са дим от лула, който бързо се разсейва. – Армията му е вярна, а без нея никой преврат няма да успее.