Ли Бардуго - Белязания цар

Зоя плесна несръчните му ръце и се зае с копчетата. Усещаше нощния хлад по кожата му през тънкия памук.

– От теб ще излезе отлична камериерка – измърмори той.

Но Зоя знаеше, че младият мъж мрази тези дребни прояви на внимание, мрази слабостта, която ги налага. Съчувствието само щеше да влоши нещата, затова тя отговори делово:

– Предполагам, че си убил голям брой гъски. Може би и едно крантаво конче. – Но дали това бе всичко? Зоя нямаше представа какво е сътворило чудовището, преди да го открие. – Нищо ли не помниш?

– Само кратки проблясъци.

Е, значи щяха да чакат доклади за насилствена и особено кървава смърт в околността.

Неприятностите бяха започнали преди половин година, когато Николай се бе събудил в една нива на петдесетина километра от Ос Олта, окървавен и насинен, в неведение как е излязъл от двореца и какво е правил през нощта. „Явно съм станал сомнамбул“ – заявил бе той на Зоя и другите от гришанския Триумвират, когато се появи с голямо закъснение на сутрешното заседание с дълга драскотина на бузата.

Притесниха се, разбира се, най-вече защото не намираха обяснение за станалото. Толя и Тамар не биха проспали подобно нещо. „Как си минал покрай тях, без да те усетят?“ – беше го попитала Зоя, докато Женя премахваше драскотината – нищо работа за шивашки умения като нейните, – а Давид дърдореше нещо за сомнамбулизма като състояние. Но тогава Николай скри тревогите си от тях. „Справям се отлично с повечето неща – така им отговори. – Защо не и в невъзможните бягства?“ Вече бил заръчал да сложат допълнителни ключалки на спалнята му, обясни той, и настоя да се заемат с непосредствените си задачи, като странния доклад за земетресение в Райевост, което отворило пукнатина в земята и оттам излетели хиляди сребърни колибрита.

След малко повече от месец Толя четял книга пред вратата на царската спалня, когато чул звук на счупено стъкло, влетял в стаята и видял Николай да скача от прозоречния перваз с чифт криле от завихрена сянка. Събудил бе Зоя и двамата откриха царя на покрива на един склад за зърно в покрайнините на столицата.

След това започнаха да го оковават за леглото му – ефективно решение и възможно благодарение на факта, че прислугата не се допускаше в царските покои. Така де, Николай беше герой от войната и за никого не беше тайна, че има кошмари. Оттогава Зоя го заключваше всяка вечер и пускаше всяка сутрин и така с общи усилия бяха опазили тайната му. Само Толя, Тамар и Триумвиратът знаеха истината. Ако някой откриеше, че царят на Равка прекарва нощите си окован към леглото, това не само щеше да го превърне в посмешище, а и в лесна мишена за преврат.

Именно заради това беше опасно да пътуват извън столицата. Но пък царят не можеше вечно да стои в Ос Олта, от друга страна.

– Един цар не може да се заключва в замъка си – беше им заявил той, след като съобщи, че е решил да възобнови пътуванията си из страната. – Така ще изглежда като заложник, а не като монарх.

– Имаш достатъчно хора, които да действат от твое име – възразила бе Зоя. – Посланици, пратеници, подчинени.

– Да, но народът като нищо ще забрави колко съм красив.

– Едва ли. Лицето ти е на монетите.

Но Николай не отстъпи, а Зоя трябваше да признае, че има известно основание. Баща му беше допуснал грешката да прехвърли на други хора управлението и беше платил за това прескъпо. Явно трябваше да намерят някакъв компромис, баланс между предпазливостта и безразсъдството, нищо че компромисите поначало бяха нещо уморително и досадно. От нейна гледна точка поне всичко се случваше много по-гладко и по-бързо, когато Зоя правеше нещата по своя начин, вместо да се съобразява с този и онзи.

И понеже двамата не можеха да пътуват със сандък, пълен с окови и вериги – прислугата си вреше носа навсякъде, – решили бяха да прибегнат до силно успокоително, което да държи Николай в леглото, а чудовището – на къса каишка.

– Женя ще трябва да подсили отварата – каза той сега и навлече палтото.

– Или може да се върнем в столицата и повече да не поемаш глупави рискове.

Досега чудовището се беше ограничавало до хорския добитък, жертвите му бяха изкормени овце и обезкървени крави. Но и двамата знаеха, че е само въпрос на време. Каквото и да беше останало у Николай след намесата на Тъмнейший, животинската плът нямаше да задоволи глада му задълго.

– Последният инцидент беше преди няма и седмица – каза той и прокара ръка по лицето си. – Мислех, че имам повече време.