Ли Бардуго - Белязания цар

Нина почука на страничната врата и след миг тя се отвори широко. Адрик я вкара вътре, мрачното му лице – бледо под луничките. Не беше никак грозен, но приличаше на топяща се свещ заради постоянно умърлушената си физиономия. Очите на Нина се насълзиха моментално.

– Да, да, знам – каза унило Адрик. – Елинг. Ако не те убие студът, ще те убие миризмата.

– Не мирише на риба. Направо очите ми горят.

– Вар. Бурета с вар. Явно съхраняват рибата в нея. Местен деликатес.

Нина сякаш чуваше възмущението на Матиас в главата си. „Много е вкусно! Сервираме го върху препечена филийка.“ Светци, колко ѝ липсваше! Липсата му беше като кукичка, забита в сърцето ѝ. Болката присъстваше неизменно, но в мигове като този Нина имаше чувството, че някой е хванал жилото и дърпа ли, дърпа.

Пое си дълбоко дъх. Матиас би искал от нея да се съсредоточи върху мисията.

– Тук ли са?

– Да. Но има проблем.

Наистина ѝ се беше сторило, че Адрик изглежда по-унил от обичайното. А това беше достатъчно красноречиво само по себе си.

Най-напред видя Леони, приведена над стъкмено от сандъци бюро до редица резервоари и с фенер до лакътя. Иначе ведрото ѝ лице сега се беше изопнало в решителна физиономия. Къдравата ѝ коса беше сплетена по земски, а тъмнокафявата ѝ кожа лъщеше от пот. Чантата ѝ стоеше отворена на пода до нея – шишенца с мастило и пигменти на прах, свитъци хартия и пергамент. Но в това нямаше смисъл. Документите за излизане от страната трябваше да са готови отдавна.

А после очите ѝ се нагодиха към сумрака и Нина разбра какво става: в сенките се гушеха хора – брадат мъж със сиво палто и старец с гъста бяла коса. Две момченца надничаха уплашено иззад тях. Четирима бежанци. А трябваше да са седем.

Леони вдигна поглед към Нина, после се усмихна топло на изпадналите в беда гришани.

– Тя е приятелка. Не се бойте.

Не пролича да са се успокоили особено.

– Яорманен енд денам данне няскеле – каза Нина, традиционния фйердански поздрав към пътници. „Добре сте дошли да изчакате бурята.“ Не беше съвсем подходящо за тяхната ситуация, но по-добро не можа да измисли. Двамата мъже сякаш се отпуснаха малко, но децата все така изглеждаха ужасени.

– Граннем енд керйенинг гранте ют онтер келхолм – отвърна старецът, пак според традициите. „Нося единствено благодарност в дома ви.“ Нина се надяваше да е вярно – но Равка не се нуждаеше от благодарност, а от още Гриша. Имаше нужда от войници. Можеше да си представи как ще реагира Зоя при вида на тези новобранци.

– Другите трима къде са? – обърна се тя към Адрик.

– Не са се появили на срещата.

– Заловени?

– Вероятно.

– Или са се отказали – каза Леони и отвори шишенце с нещо синьо. Винаги успяваше да погледне ситуацията от добрата страна, дори такава да не съществуваше. – Не е лесно да зарежеш предишния си живот.

– Напротив, лесно е, ако животът ти вони на риба и отчаяние – изсумтя Адрик.

– Документите за излизане от страната? – обърна се Нина към Леони с тих глас.

– Правя всичко по силите си – отвърна тя. – Ти каза, че жените тук не пътуват сами, затова ги вписах като семейства, а сега не ни достигат две съпруги и една дъщеря.

Лошо, много лошо. Особено сега, когато калфиските бяха плъзнали по пристанището. Но пък Леони беше сред най-талантливите фабрикатори, които Нина познаваше.

В последните години фйерданското правителство беше засилило контрола по границите и ограничаваше пътуванията на своите граждани. Властите бяха нащрек за гришани, които се опитват да избягат, но целеше и да намали потока от хора, които прехвърляха Истинското море на път към Новий Зем в търсене на по-топло време и по-добри възможности за работа, хора, готови да поемат всякакви рискове, за да избягат от заплахата за нова война. Немалко равкийци правеха същото.

Фйерданските власти бяха особено строги към емиграцията на млади мъже – бъдещи войници – и бяха защитили в максимална степен от фалшифициране необходимите документи. Именно заради това Леони беше тук. За разлика от обикновените фалшификатори, тя можеше да промени хартията и мастилото така, че да съвпадат с оригиналните на молекулярно ниво.

Нина извади чиста носна кърпичка от джоба си и попи с нея челото на Леони.

– Ще се справиш.

Жената поклати глава.

– Трябва ми още време.

– Нямаме – отвърна неохотно Нина.

– А може би имаме – каза обнадеждено Леони.

Отраснала беше в Новий Зем, преди да отпътува за Равка, и като повечето фабрикатори, които се обучаваха в Малкия дворец, никога не беше влизала в сражение. Фабрикаторите дори не получаваха военна подготовка, преди Алина Старкова да оглави Втора армия.