Ли Бардуго - Белязания цар

Този ден бяха много, полазили бяха доковете в сините си униформи. Местните им викаха калфиск – сепии, – защото си вряха пипалата във всичко. Елинг се намираше там, където река Стелге пресичаше Исенвее и беше едно от малкото пристанища по скалистото северозападно крайбрежие на Фйерда, където можеха да влизат големи кораби. Пристанищното градче беше известно с две неща – риба и контрабанда. Контрабанда и риба – треска и скалария, сьомга и есетра от крайречните градове на изток, бяла риба и сребриста кралска скумрия от морето.

Нина работеше рамо до рамо с две други жени – вдовица от Хедйут на име Анабел, и Марта, стара мома от Дйерхолм, която беше тънка като пролука в дюшеме и вечно клатеше глава, сякаш всичко под слънцето я дразни. Дърдоренето им разсейваше Нина, а беше и добър източник на клюки и реална информация, макар че невинаги ѝ беше лесно да отдели сеното от плявата.

– Чух, че капитан Биргир си има нова любовница – ще подхвърли, да речем, Анабел.

А Марта ще свие устни на черта и ще отвърне:

– С подкупите, дето ги взема, определено може да си позволи любовница.

– Засилиха патрулите, откакто хванаха онези пътници без билет.

Марта ще цъкне с език и ще поклати глава.

– Туй ще рече повече работа, но и повече неприятности.

– Днес дойдоха повече хора от Гяфвале. При стария форт реката се била вгорчила.

И главата на Марта ще заподскача насам-натам като опашката на щастливо куче.

– Туй е знак, че Дйел ни е сърдит. Трябва да пратят жрец да каже молитва.

Гяфвале. Един от речните градове. Нина не беше ходила там, дори не беше чувала името му, преди да пристигне с Адрик и Леони преди два месеца по заповед на цар Николай, но името винаги я изправяше на нокти, самият звукопис ѝ докарваше главоболие, сякаш името на града не е обикновена дума, а началото на заклинателски напев.

Марта удари с дръжката на ножа си по работния плот и каза:

– Бригадирът идва.

Хилбранд, бригадирът със строгото лице, минаваше между тезгясите и викаше на носачите да приберат ведрата с риба.

– Пак се бавиш – излая той на Нина. – Сякаш за пръв път кормиш риба.

– Съжалявам, сър – каза тя. – Ще се постарая повече.

Той размаха ръка.

– Не, не, бавна си. Товарът, дето чакахме, вече пристигна. Ще те преместя в опаковъчното.

– Да, сър – каза умърлушено Нина.

Увеси рамене и глава, макар че ѝ идеше да запее. В опаковъчното плащаха значително по-малко, затова трябваше да се направи на разстроена, но истинското послание на Хилбранд беше друго – последните гришански бежанци, които чакаха, са стигнали живи и здрави до тайната квартира в Елинг. Сега зависеше от Нина, Адрик и Леони да качат седмината новодошли на борда на „Верстотен“.

Подтичваше на крачка зад Хилбранд към вътрешността на манифактурата.

– Трябва да действате бързо – каза той, без да я поглежда. – Говори се, че довечера ще има изненадваща проверка.

– Добре. – Неприятно, но нямаше да ги затрудни.

– Има и още – каза той. – Дежурен е Биргир.

„Че как иначе.“ Естествено, че изненадващата проверка ще е идея на капитан Биргир. От всички калфиски той беше най-корумпираният, но също и най-умният и най-наблюдателният. Ако искаш законен товар да мине бързо през пристанището, без да заседне за неопределено време в митницата – или ако искаш незаконен товар да мине оттам незабелязан, – Биргир е твоят човек.

„Човек без чест – чу тя гласа на Матиас в главата си. – Трябва да се срамува.“

Нина изпръхтя.

„Ако мъжете се срамуваха всеки път, когато трябва, нямаше да им остане време за нищо друго.“

– Нещо смешно ли има? – попита Хилбранд.

– Не, май съм настинала – излъга тя.

Грубиянските маниери на бригадира ѝ причиняваха сърдечна болка. Той беше широкоплещест, нямаше чувство за хумор и болезнено ѝ напомняше за Матиас.

– Знаеш какво направи Биргир на онези пътници без билет – каза Хилбранд. – Внимавайте и толкова.

– Да, да, знам – отвърна Нина по-остро от нужното.

Разбираше си от работата и отлично знаеше какво е заложено на карта. Още през първия си ден тук, на пристанището, беше видяла Биргир и една от любимите му горили – Каспер – да свалят две жени, майка и дъщеря, от китоловен кораб, отплаващ за Новий Зем. Пребиха ги до кръв, а после увесиха на вратовете им вериги с тежки табелки, на които пишеше „друсйе“ – вещица. Накрая Биргир ги накара да се омажат целите с рибешки черва от консервните манифактури и ги окова пред будката на пристанищния управител под облещеното слънце. Хората му се смееха от безопасно разстояние, а вонята на риба бързо привлече чайките. През цялата си смяна Нина гледаше как жената се опитва да предпази с тяло дъщеря си и слушаше писъците им на агония под клюновете на гладните птици. В главата ѝ се разиграваха стотици сценарии как избива пристанищната стража на Биргир и отвежда двете затворнички на сигурно място. Би могла да открадне лодка. Или да принуди някой капитан да ги отведе с кораба си надалече. Би могла да направи нещо, нещичко.