Ли Бардуго - Белязания цар

– Че как иначе – каза Адрик. – За теб чашата винаги е наполовина пълна.

Вярно беше. Леони бе като ведрост в шишенце и дори месеците във Фйерда не бяха приглушили блясъка ѝ.

– Ти сериозно ли си тананикаш?! – беше възкликнал веднъж Адрик, след като цял час се опитваха да измъкнат шейната си от калта. – Не е възможно да си чак такава оптимистка. Не е здравословно.

А Леони спря да си тананика и се замисли сериозно над въпроса му, чак спря да окуражава заинатилия се кон.

– Сигурно съм такава, защото като дете едва не умрях. Когато боговете ти дадат втори шанс, защо да не се насладиш на гледката?

Адрик не се впечатли особено.

– Раняван съм с огнестрелно оръжие, с нож, с щик, а един демон ми откъсна ръката. И това грам не се отрази на мирогледа ми.

И това беше вярно. Ако Леони беше ходещо слънчице, то Адрик бе скръбен буреносен облак, твърде зает със себе си, за да пусне дъжд.

Сега той завъртя руля към брега и вдигна поглед към изпъстреното със звезди нощно небе.

– Ще трябва да пребоядисат „Верстотен“, да му дадат нова документация и история на плаванията. А ние ще трябва да се преместим в друг пристанищен град. В Хайар може би.

Нина стисна по-здраво греблата. По заповед на цар Николай „Верстотен“ беше приставал и търгувал в Елинг цяла година преди да започне тяхната операция. Корабът беше познат на пристанищните власти и не привличаше излишно внимание. Идеалното прикритие. Дали пък наистина не беше прибързала? Капитан Биргир се водеше от алчност, не от справедливост. Дали не се бе поддала на желанието си да го убие? Но пък нещата стояха така след смъртта на Матиас – настроенията ѝ се меняха рязко, ту си беше добре, ту се озъбваше като диво животно.

Не, като ранено животно. И също като ранено животно се беше скрила за известно време в хралупата си. Месеци наред беше останала в Малкия дворец, съживила бе стари приятелства, хранеше се до насита с позната храна, седеше до камината в голямата зала, опитваше се да си спомни коя е била преди Матиас, преди един гневен фйерданец да промени живота ѝ с неочакваното си чувство за чест, преди да ѝ покаже как един ловец на вещици се отърсва от омразата и страха и се превръща в млад мъж, когото тя да обича. Преди да ѝ го отнемат. Но и да е имало път назад към предишното момиче, Нина не го беше открила. И ето я тук сега, в родината на Матиас, в това студено, враждебно място.

– Ще отидем на юг – казваше Леони. – Времето започва да се влошава, ще става все по-студено. А след няколко месеца ще се върнем тук. Дотогава всички ще са забравили за добрия капитан Биргир.

Планът звучеше разумно, но шептящият хор в главата на Нина надигна глас и тя се чу да изрича следното:

– Трябва да отидем в Кейерут, в Гяфвале. Бежанките, които не се появиха в тайната квартира… едва ли просто са си променили решението.

– Нали си даваш сметка, че най-вероятно са ги заловили – каза Адрик.

„Кажи им истината, любима.“

– Да, знам – отвърна Нина. – Но и вие чухте какво каза старецът. В Кейерут изчезват момичета.

„Кажи им, че чуваш как мъртвите те викат.“

„Ти пък откъде знаеш кой ме вика, Матиас?“

Едно беше да чува гласа на мъртвия си любим и съвсем друго – да твърди, че долавя… Какво всъщност? Не знаеше. Но шепотът в главата ѝ едва ли бе само плод на развинтено въображение. Нещо я теглеше на изток, към речните градове.

– Има и друго – каза тя. – Жените, с които работех в манифактурата, казаха, че реката при Гяфвале се вгорчила. Че градчето е прокълнато.

Това привлече вниманието на Адрик. Какво беше казала Нина преди време на Йеспер в Кетердам? „Знаеш ли как най-лесно се откриват Гриша, които не искат да бъдат открити? Ослушваш се за чудеса и детски приказки.“ Приказки за вещици и чудодейни случки, за уж прокълнати места – така обикновените хора тълкуваха нещата, които не разбират. И понякога в дъното на този фолклор имаше и нещо повече. Гриша, които се крият в градчета и селца, маскират таланта си, живеят в страх. Гриша, на които те да помогнат.

„Кажи им истината, Нина.“

Нина разтърка ръце.

„Като куче си, Матиас, куче, дето е захапало кокал и не пуска.“

„Вълк. Разказвал ли съм ти как Трасел ми гризеше ботушите, ако не ги вържех на някой достатъчно висок клон?“

Разказвал ѝ беше. Тази, както и много други истории, с които да ангажира вниманието ѝ, докато Нина се възстановяваше от влиянието на парем. Опазил я бе жива. А тя не успя да опази него.

– Проклятия, горчива река – продължи Нина. – Ако се окажат празни приказки, ще продължим на юг и ще ви черпя вкусна вечеря.