Ли Бардуго - Белязания цар

– Светците да не дават – изпръхтя Толя. – Та тя ще те изяде за закуска.

Графът се ухили.

– Има и по-лоши начини да си отидеш.

– Киригин, приятелю – каза Николай. – Ти си добър човек. Защо не си намериш някое мило момиче, което обича лова и няма нищо против прахосниците?

Киригин запристъпва от крак на крак като ученик в началните класове.

– Убеден съм, че студените маниери на командир Назяленска крият нежно сърце.

Толя изпръхтя отново.

– Ха, тя ще ти смели сърцето на каша и ще го изпие.

Киригин зяпна, но Николай смяташе, че Толя е прав. Самият той вече бе свикнал със странния феномен, свързан с умопомрачително красивата Зоя – мъжете умираха да си измислят разни историйки за нея. Била жестока, защото в миналото са я наранили. Не, била студена, защото още не е срещнала точния мъж, който да я стопли. Готови бяха на всичко, за да загладят острите ѝ ръбове и да подсладят лошотията ѝ. И защо? Зоя си беше добре и така, компанията ѝ беше като силно питие. Стягаш се и го гаврътваш, а ако не ти е по силите, просто не посягаш към чашата.

Николай се метна на седлото си.

– Ледената външност на командир Назяленска крие още по-ледена вътрешност, но ще я поздравя от твое име, обещавам.

Пришпори коня си в тръс и Толя направи същото. Поеха по алеята от светъл чакъл успоредно на източната фасада. През прозорците на къщата долиташе музика. В салоните и игралните зали беше пълно с хора, повечето нагиздени с коприна и бижута, макар че един тип търчеше по коридора гол-голеничък, ако не броим адмиралската шапка, и налагаше голяма тенджера с лъжица.

Толя така се беше намръщил, че в бръчките му семена да посееш.

– Не бива да свързват короната с такива простотии.

– Сигурно си прав – призна Николай. – Но нашият народ обича водачите му да са малко луди. Нямат вяра на прекалено добродетелните.

Толя присви златните си очи.

– А ти наистина имаш вяра на човек, който хич си няма добродетели?

– Знам, че не одобряваш, но Киригин отлично играе ролята, която му възложих. Може да не е от най-умните, но ми е верен.

– Зоя не би го погледнала втори път, а той си въобразява, че… Не е за вярване.

– Да се надяваме, че си прав. Жална му майка, ако командир Назяленска му обърне внимание. Бедничкият, по-безопасно би било да танцува с мечка.

В действителност Зоя и Толя подценяваха Киригин. Под шумната приветливост на разсеяния граф се криеше добро сърце. Той беше честен човек с романтични представи за патриотичен дълг, който дълбоко се срамуваше от бащините дела, а последното Николай разбираше отлично. Така де, даваше си ясно сметка за репутацията на собствения си баща. Това беше една от причините да гостува рядко в Лазлайон, публично поне. Отдавна знаеше, че трябва да е по-добър човек от баща си, щом се възкачи на трона, и по-добър цар от брат си – не че последното би затруднило когото и да било, като си помислиш. Тъмнейший беше убил Василий и Николай се бе опитал да скърби за него, но истината бе, че ненавременната смърт на царя се беше оказала съвсем навременна за по-малкия му брат.

Веднага щом с Толя свърнаха от алеята, двама мъже от прислугата се появиха откъм храстите. Цялата прислуга на Киригин, от доячките и конярите до главния иконом, бяха от първия до последния царски шпиони.

– Някакви соколи в небето? – извика Николай.

С тази парола щяха да продължат нататък, без да задействат протоколите за сигурност.

– Не, но се говори, че в гората имало лисици – отвърна един от мъжете, после двамата се върнаха към работата си.

Паролите се сменяха ежеседмично като един от начините да опазят в тайна истинската дейност в Златното тресавище.

Южният бряг на езерото беше захлупен от неестествено гъста мъгла и чак когато минаха през нея, Николай и Толя видяха, че пристаните гъмжат от гришани и инженери от Първа армия. Във водата се редяха последните прототипи на лодки с подводни криле. Истинската флотилия щеше да бъде построена в една тайна база на равкийското крайбрежие – малки разрушители и огромни транспортни кораби, способни да натоварят както войска, така и летателни съдове. Стига Николай да намереше отнякъде парите, с които да финансира проекта. Дори Киригин не беше достатъчно богат да модернизира целия флот за своя сметка.

Много би му се искало да остане и да види тестовете с очите си, но този ден имаше по-важни задачи. Оставиха конете при входа на една от обраслите с мъх изкуствени пещери и влязоха вътре. Би трябвало да е влажно, но пещерите не бяха истински, а и влажността на въздуха в лабораториите и проходите се регулираше грижливо от вихротворци. Николай напипа правилната вдлъбнатина в камъка до китка изкуствени солни лилии и натисна с палец. Камъкът се премести и зад него се откри метална камера. Влязоха в нея, Николай натисна една ръчка, вратите са затвориха с трясък и камерата пое надолу – цели шест етажа към прословутата „винарска изба“ на Киригин. Дотам се стигаше с тайни асансьори, пръснати из цялото имение.