Ли Бардуго - Белязания цар

Киригин кръсти великолепния си палат Лазлайон – Златната долина, макар хората да предпочитаха друго име – Златното тресавище, заради влагата и мъглите. А партитата, които организираше там, наистина бяха легендарни. Едновременно с това бяха част от една гигантска лъжа от ключово значение за бъдещето на Равка.

В действителност подземната изба на Киригин се простираше на десетина квадратни километра и не беше винарска изба, а подземен бункер, където се разработваха оръжия. В езерото се изпробваха прототипи на подводни съдове и най-новите начинания на Николай в морските сражения. Гъстата мъгла, покриваща долината, често биваше подпомагана от гришански вихротворци, за да крие имението от любопитни очи и фйерданските въздушни наблюдения. Поляната за пускане на балони с горещ въздух беше в действителност летище и красивите градини криеха две дълги писти за тестване на експериментални летателни съдове. Колкото до честите фойерверки в имението, те прикриваха трясъка на пушечна стрелба и бомби.

Нямаше мистериозен земски архитект, разбира се. Николай лично беше проектирал Златното тресавище, а разходите бяха поети от младия Киригин. Царят посещаваше понякога имението като гост, ходеше на лов и езда с младия граф и опитваше от отличните вина в избата му. Много по-често се отбиваше тайно, за да провери как вървят нещата с един или друг експеримент.

Винаги му беше приятно да идва в Златното тресавище, вълнуващо някак. Царският дворец в Ос Олта беше пълен с призраци. С престъпленията на баща му. С провалите на майка му. Споменът за кървящото тяло на брат му, докато сенчестите воини на Тъмнейший нахлуваха през счупените прозорци на Орловото гнездо. Лазлайон, от друга страна, беше негово дело. Тук, макар и за кратко, демонът, който владееше нощите му и терзаеше сънищата му, се отдръпваше, прогонен от логиката, надеждата за напредък и царското хоби да се строят гигантски експлодиращи неща. Но Златното тресавище не беше само игрална площадка за неговите изобретения. Не, тук силните страни на Първа и Втора армия, на традиционното въоръжение и гришанската сила, трябваше да бъдат изковани в нещо ново.

Дай боже, мислеше си Николай, докато с Толя приближаваха до стъпалата пред централния вход на голямата къща. „В противен случай тук ще съм похарчил военния бюджет на Равка, без да постигна нищо, освен купчина ръждясали перки и едно студено езеро, където дори платна не можеш да опънеш като хората.“

За него Равка беше много неща – страховита дама, която трябва да ухажваш непрекъснато, инатливо дете, което не иска да проходи, а най-често беше удавник. Колкото повече се мъчеше Николай да го спаси, толкова по-свирепо се бореше давещият се. Но с помощта на учените и войниците в Златното тресавище току-виж успял да завлече отечеството до заветния бряг.

– Ваше Величество! – възкликна Киригин и се спусна на бегом по стъпалата да посрещне Николай.

Рижата му коса беше фризирана грижливо, нагизден беше с виолетово палто и златен брокат, напълно неподходящи за този час от деня. До Толя, яхнал масивния си кон и облечен с обикновени дрехи от здраво зеленикаво платно, графът приличаше на актьор, озовал се в грешна пиеса.

– Как бих могъл да ви подготвя първокласни развлечения, щом пристигате без предупреждение?

– А, Киригин – каза Николай, прегърна графа и го тупна по гърба, нищо че онзи се опитваше да сгъне снага в официален поклон. – Знам колко обичаш импровизациите.

– Да започнем с визита в избата? Влезте, влезте.

– С Толя предпочитаме да пояздим. Имаш дивеч в имението, нали?

– Разбира се, Ваше Величество. Така де, трябва да си осигурим малко спорт, за да се сгряваме през зимата, а ако не, то тристата бутилки керчко бренди, което успях да докопам, все ще свършат работа.

„Светци…“ Понякога Николай се тревожеше, че Киригин е приел ролята си на гуляйджия твърде присърце.

– Само гледай да не напиваш всички членове на кабинета ми едновременно – каза той. – Трябват ми по няколко трезви министри на разположение.

– Да, да, разбира се – каза Киригин, като току поглеждаше зад тях към алеята. Обнадеждено. „Бедният глупак.“

– Зоя продължи към столицата – каза Николай.

Киригин се изкашля.

– За мен е без значение. Просто се чудех дали да извадя от онзи ликьор, който тя толкова харесва. Командир Назяленска добре ли е?

– Хубава като картинка и много лоша.

– Прекрасна е, нали? – рече замечтано Киригин. – Е, аз ще ви оставя да пояздите. Само да… дали не бихте… предайте ѝ много поздрави от мен.