Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Лицето на Тас се оживи:

— Наистина? Значи ми вярваш? О, Танис! Толкова се радвам! Нямаш никаква представа каква огромна отговорност е постоянно да наглеждаш Карамон. Оттук! — извика той и посочи нетърпеливо.

— Има ли още нещо, което бих могъл да сторя за теб, Полуелфе? — обади се Кирза, като размаха криле и погледна с желание към ехтящото сражение.

— Не, освен ако не можеш да ни преведеш през Дъбравата.

Кирза поклати глава:

— Много съжалявам, Полуелфе. Дори драконите не могат да пристъпят в тази прокълната гора. Желая ти всичко най-добро, но те съветвам да не очакваш да намериш приятеля си жив.

Драконът подскочи във въздуха с разперени криле и бавно отлетя по посока на битката. Танис кимна мрачно и пое надолу по улицата с бърза крачка, следван от подтичващия кендер.

— Може би Карамон не е успял да навлезе твърде навътре — предположи обнадеждено Тас. — Поне аз не можах последния път, когато идвахме с Флинт. А кендерите не се плашат лесно! Кендерите не се страхуват от нищо!

— Твърдиш, че се опитва да спре Рейстлин?

Тас заклати утвърдително глава.

— Ще навлезе — заяви печално Танис.

Дори фактът, че успя да се приближи до Дъбравата Шойкан бе коствал несравнимо усилие на Карамон. Нервите му бяха обтегнати до крайност. Без съмнение обаче, бе приближил повече от всяко друго живо същество, някога дръзвало да се отправи към Дъбравата, без да разполага с амулет или някакво друго средство за защита. Ето, че сега стоеше пред тези мрачни, смълчани дървета, трепереше, потеше се и се опитваше да направи още една крачка напред.

— Смъртта ми лежи някъде там — промърмори сам на себе си и облиза напуканите си устни. — Но каква е разликата? И преди съм се изправял пред смъртта, и то не един, а стотици пъти!

Ръката му легна твърдо върху дръжката на меча. Единият му крак започна да се премества.

— Не, няма да умра! — изкрещя срещу гората. — Не мога да умра. Твърде много зависи от мен. И няма да ме спрат някакви си… някакви си дървета!

Той премести и другия си крак.

— Пристъпвал съм и в по-мрачни места — продължаваше да говори предизвикателно. — Пристъпвал съм в Гората Уейрит. Стъпвах по земята на Крин, когато всичко край мен загиваше. Виждал съм края на света. Не — каза твърдо, — тази гора не е пречка, с която да не мога да се справя.

С това Карамон направи още една крачка и навлезе в Дъбравата Шойкан.

Моментално го обгърна безкраен мрак. Чувстваше се по същия начин, както и когато бе ослепял от заклинанието на Кризания в Кулата. Само дето този път беше съвсем сам. Паниката обхвана сърцето му. В мрака имаше живот! Ужасен, нечестив живот, който не бе живот, а по-скоро оживяла смърт… Карамон почувства как губи опора под краката си. Стовари се на колене, хлипащ, разтреперан от ужас.

— Ти си наш! — шепнеха тихи, съскащи гласове. — Твоята кръв, твоята плът, твоят живот! Наш! Наш! Ела, ела по-близо. Отдай ни сладката си кръв, топлата си плът. Ние сме студени, по-студени, отколкото можеш да си представиш. Приближи се. По-близо.

Ужасът беше непоносим и просто го заливаше. Сега беше моментът да се обърне и да избяга…

— Не — каза задъхано в съскащата тъмнина. — Трябва да спра Рейстлин… Трябва… да… продължа…

За пръв път в своето съществуване Карамон се вгледа дълбоко в себе си и откри някъде там несломимата воля, която бе помогнала на неговия брат близнак да надмогне слабостта и болката и дори смъртта по пътя към така желаната цел. Едрият войн запълзя на ръце и крака през прахта.

Усилието му заслужаваше уважение, но не го отведе далече. Втренчен в тъмнината, парализиран от страх, той видя как от земята се подаде една безплътна ръка и се протегна към него. Пръстите й, хладни и гладки като мрамор, се сключиха около китката му и започнаха да го дърпат надолу. Отчаяно се засъпротивлява, ала отнякъде изникнаха и други ръце, чиито нокти се впиха безмилостно в кожата му. Усети как нещо го засмуква. Съскащите гласове шептяха в ушите му, до кожата му се допираха устни от кост. Студът изгаряше сърцето му…

— Провалих се…

— Карамон — чу се един разтревожен глас.

Войнът се размърда.

— Карамон? — И после: — Танис, той се връща!

— Слава на боговете!

Карамон отвори очи. Огледа се и се втренчи в брадатото лице на полуелфа, който го наблюдаваше с облекчение, примесено с объркване, удивление и възхита.

— Танис! — Едрият войн се изправи в седнало положение, все така оглупял от преживяния ужас, посегна и прегърна приятеля си, хлипайки от благодарност.