Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

И все пак, летящата крепост бе посрещната главно с една дума — или с няколко различни, които общо взето значеха едно и също:

— О! — възкликна Тас и едва не изръкопляска от внезапно обзелото го страхопочитание. — Не е ли прекрасна! Бях забравил какво великолепно и славно нещо са летящите цитадели! Бих дал всичко, каквото и да е , за да се повозя на някоя. — Изведнъж той въздъхна и разтърси глава: — Не сега, Кракундел — произнесе твърдо с интонацията на Флинт. — Имаш работа за вършене. Да видим — той се огледа, — ето я и портата. Там е цитаделата. А онзи там е лорд Амотус… Хм, хм, изглежда наистина ужасно! Виждал съм мъртъвци с по-весело изражение на лицето. Но къде е… Аха!

По улицата се появи мрачна процесия, идваща право към кендера — група соламнийски рицари, водещи конете си за юздите. Не говореха. Всеки от мъжете изглеждаше необичайно сериозен и напрегнат, всеки от тях знаеше, че най-вероятно крачи към собствената си смърт. Водеше ги човек, чието брадато лице бе в пълен контраст с гладко избръснатите мустакати рицари наоколо му. И, независимо че човекът също носеше ризницата на Рицар на Розата, си личеше, че явно не е навикнал да го прави често.

— Танис винаги е мразел плетените ризници — каза си Тас, докато наблюдаваше приближаването на приятеля си. — А ето го сега, пременен като соламнийски рицар. Чудя се какво ли би измислил Стурм по негов адрес, ако можеше да го види! Как ми се иска Стурм да беше сега тук! — Долната устна на кендера затрепери. По носа му се търкулна една сълза, преди да е успял да я спре. — Как ми се иска който и да е храбър и умен приятел да беше сега тук!

Когато рицарите стигнаха до Портата, Танис се обърна и съвсем тихо издаде няколко команди. Над главите им се разнесе скърцащият звук от размахани драконови криле. Тас потърси с очи и видя кръжащия Кирза, повел формация от бронзови дракони. Цитаделата беше съвсем близо, спускаше се все повече и повече.

— Стурм го няма. Карамон го няма. Няма никой, Кракундел — измърмори кендерът и решително прокара ръка през лицето си. — Още веднъж ти се пада да разчиташ само на себе си. А сега, какво се очаква от мен ?

През ума му запрелитаха невероятни планове, като се започнеше от това, да заплаши Танис с оръжие („Не се шегувам, Танис, вдигни ръцете си високо във въздуха!“) и се стигнеше до доста несигурния подход да го зашемети с точен удар по темето („Ъъм, хей, Танис, защо не си свалиш шлема само за секунда?“). Макар да бе отчаян ход, не изключи дори идеята да каже истината („Нали разбираш, Танис, двамата с Карамон се върнахме назад във времето, после отидохме напред във времето, Карамон взе онази книга от Астинус, точно когато светът се канеше да свърши, а пък в една от главите към края се разказва как умираш и…“). Внезапно Тас видя как приятелят му вдига ръка. Проблесна сребро…

— Ами да — кимна кендерът и почувства как от плещите му сякаш се смъкна цяла планина. — Ще направя онова, в което винаги съм бил най-добър…

— Без значение какво се случва, оставете лорд Сот на мен — заяви Танис, докато оглеждаше мрачно наобиколилите го рицари. — Закълнете се в Кода на Честта, че ще изпълните заповедта ми!

— Танис, милорд — подхвана сър Маркам.

— Не, няма да споря с теб. Нямате никакъв шанс срещу него, не и без магическа защита. Всеки от вас ще допринесе поне с нещо в битката срещу слугите му. А сега, или се закълнете в Кода на честта, или ще ви заповядам да напуснете полесражението. Закълнете се!

От другата страна на затворената порта се разнесе дълбок глас, призоваващ палантийците да се предадат. Рицарите се спогледаха, почувствали внезапния леден полъх в душите си от този нечовешки звук. Настъпи секунда мълчание, нарушавана единствено от скърцането на крила над главите им, докато огромните създания — бронзови, сребърни, сини и черни дракони — летяха и се измерваха гибелно един друг в очакване на знак за атака. Драконът на Танис, Кирза, кръжеше съвсем близо, готов да се спусне и да го вземе по дадена команда.

Ето, че се дочу и гласът на лорд Амотус — разтреперан и напрегнат, ала изпълнен с решимост, който отговори на неумрелия рицар:

— Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената ни свобода.

— Заклевам се — каза тихо сър Маркам — в Кода на честта.

— Заклевам се — прозвуча нестройният отговор на останалите рицари.