Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената си свобода.

— Тогава откупете я на цената на живота си! — извикал лорд Сот.

Сякаш от самия въздух се появили тринайсетте му скелети войни, яхнали коне с горящи очи и копита от пламък. Скелетите се строили зад рицаря, а зад тях на колесници от човешки кости, теглени от двукраки крилати дракони се появили баншите — духовете на жените елфи, осъдени от боговете да служат на лорда за вечни времена дори и в отвъдното. В ръцете си стискали мечове от лед, а да чуеш ридаещия им писък означавало сигурна смърт.

Лорд Сот вдигнал ръка, видима единствено благодарение на желязната ръкавица и посочил градските порти, които преграждали пътя му. От устата му излязла една-единствена дума, която вледенила душите на защитниците по бойниците. Желязото по портата мигом побеляло от скреж, сетне се превърнало в лед, а след още една дума на Сот ледът се пръснал на хиляди парченца.

Ръката на рицаря се отпуснала. Той смушкал коня и препуснал през рухналата порта, следван от слугите си.

Зад портата го очаквал не друг, а Танис Полуелф, Герой на копието, възседнал бронзовия дракон Огнедъх (чието драконово име било Кирза). Лордът не губил време, а веднага запратил срещу врага си могъщата магическа дума „Умри!“, ала полуелфът, бидейки защитен от сребърната гривна, която носел, устоял на заклинанието. Това бил и краят му. Макар гривната да го защитила първия път, повече не можела да му помогне…

— Не можела да му помогне! — извика Тас, прекъсвайки четенето на Карамон. — Но какво означава това?

— Шшш! — предупреди го Карамон и продължи:

„… не можела да му помогне. И така, след като бронзовият дракон, тъй като нямал магическа защита, рухнал по заповед на Сот, Танис Полуелф бил принуден да продължи сам битката с неумрелия рицар. Лорд Сот също продължил спешен, в съответствие с Бойните закони на соламнийския рицарски орден, които все още го задължавали, макар твърде отдавна да бил надживял необходимостта да ги спазва. Танис Полуелф се сражавал храбро, ала в никакъв случай не можел да се мери с ужасяващия лорд. Скоро той паднал смъртоносно ранен в гърдите…“

— Не! — възкликна Тас. — Не! Не можем да оставим Танис да умре! — Той улови Карамон за лакътя: — Да тръгваме! Все още има време! Ще го намерим и ще го предупредим…

— Не мога, Тас — отвърна тихо Карамон. — Трябва да отида в Кулата. Усещам присъствието на Рейстлин, чувствам, че все повече се приближава. Нямам време, Тас.

— Какво искаш да кажеш? Не можем да оставим Танис да умре! — прошепна кендерът, втренчен в него с разширени очи.

— Така е — каза сериозно Карамон. — Ще се наложи да го спасиш сам .

Мисълта за това накара Тас да затаи ужасено дъх. Когато най-сетне успя да проговори, гласът му бе станал писклив:

— Аз? Но, Карамон, аз не съм войн! Е, вярно, казах на пазача, че съм, но…

— Тасълхоф Кракундел — заяви сурово едрият мъж. — Предполагам, че е възможно боговете да са наредили нещата така, просто за да те позабавляват. Възможно, но и твърде съмнително, мен ако питаш. Ние сме част от този свят и често се налага да поемаме отговорностите, които той ни налага. Сега го разбирам съвсем ясно. Да, съвсем ясно. — Той въздъхна и за момент лицето му прие толкова сериозно и печално изражение, че Тас усети как нещо стяга гърлото му.

— Зная, че съм част от света, Карамон — произнесе нещастно кендерът. — И с радост бих поел отговорностите, които ми се падат по право и с които мога да се справя. Но… просто се чувствам една твърде нисичка част, ако разбираш какво искам да кажа. А лорд Сот е такава висока и грозна част, че…

Изсвири тръба, последва я втора. Тас и Карамон замълчаха едновременно, додето острият звук най-сетне отмря.

— Това е, нали? — попита тихо кендерът.

— Да — отговори приятелят му. — Най-добре да побързаш.

Карамон затвори книгата и я мушна в една стара раница, с която Тас се бе „сдобил“ по време на обиколката им из Новия град. Естествено, кендерът се беше сдобил и с нови кесии, плюс разни други интересни дреболии, за които войнът дори не подозираше. Сетне Карамон протегна ръка и я положи върху главата на Тас. Приглади назад нелепо стърчащата му опашка:

— Сбогом, Тас. И благодаря.

— Но, Карамон! — Кендерът се втренчи в него. Внезапно се бе почувствал невероятно самотен и объркан. — К-къде отиваш ти?