Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Все пак след първата битка бяха дошли и други. Човек свиква лесно. Страхът се превръща в част от теб, точно както и мечът ти. Ето, че и мислите за предстоящата битка не бяха по-различни. Утринта щеше да настъпи, а ако се окажеха късметлии — щеше да я последва и нощта.

Внезапното дрънчене на оръжие и последвалата го суматоха изтръгнаха пазача от философските му размисли. Като ръмжеше недоволно, ала вече почувствал старото вълнение, такова, каквото го помнеше, той подаде глава от къщичката.

— Чух нещо! — задъхваше се един от по-младите часови, полузадушен от внезапен прилив на страх. — Там… там вън! Прозвуча като дрънчене на броня, приличаше на цяла армия!

Другите пазачи се взираха в тъмнината. Даже соламнийските рицари бяха прекратили обхода си и внимателно наблюдаваха широкия път, който водеше от Новия към Стария град. Забързано запалиха още факли, освен онези, които вече горяха по стените. Светлината им се разпръсна в широк кръг и все пак не стигаше по-далече от двайсетина стъпки във все така заплашителния мрак, който ги обгръщаше. Вместо това тъмнината сякаш се сгъсти още повече. Старият пазач вече също чуваше звука, но не се изплаши. Беше ветеран и много добре знаеше, че нощта и страхът могат да превърнат един човек в цял полк.

Той излезе с поклащане от къщичката, размаха ръце и извика ядосано:

— Обратно по постовете.

По-младите измърмориха недоволно, ала отново заеха позиции, без да свалят оръжие. Пазачът постави ръка на дръжката на меча си, възправи се непоклатимо в средата на улицата и зачака.

Не след дълго от тъмнината изплува не цяла дивизия от дракониди, а само един човек (който така или иначе бе толкова едър, че можеше да се брои и за двама), придружен от нещо, което със сигурност беше кендер.

Спътниците спряха и замигаха срещу светлината на факлите. Старият пазач ги измери с поглед. Мъжът беше без наметало. Вместо това пазачът съвсем ясно виждаше как светлината се отразява по лъскавата повърхност на ризница, която навярно бе имала и по-добри дни, но сега беше оцапана със сива кал и дори почерняла на места, сякаш притежателят й се бе подпалил. Кендерът също беше оцапан от горе до долу със същата кал, макар да си личеше, че е направил поне някакъв опит да почисти крещящо сините си гамаши. Мъжът накуцваше. Като цяло и двамата изглеждаха така, като че наскоро бяха преживели тежко сражение.

„Необичайно — помисли си пазачът. — Къде ли е имало битка? Все още нищо не сме чули.“

— Както и да ги погледнеш, странни птици — измърмори под нос, отбелязал, че ръката на едрия мъж също почива с привичен жест на дръжката на меча, докато той се оглеждаше и очевидно преценяваше положението. Кендерът зяпаше наоколо с обичайното за всички кендери любопитство. Пазачът бе леко изненадан, когато забеляза в ръцете му една голяма книга с тежка кожена подвързия, но верен на дълга си, пристъпи пред новодошлите и каза на висок глас:

— Накъде сте тръгнали? Каква работа имате тук?

— Аз съм Тасълхоф Кракундел — заяви кендерът, след като успя да се пребори с книгата и освободи едната си ръка. Той я протегна към пазача. — А това е моят приятел Карамон. Ние сме от Уте…

— Работата ни зависи от това къде се намираме — обади се меко мъжът, когото бяха нарекли Карамон. Изражението му обаче бе толкова сериозно, че пазачът предпочете да помисли за секунда, преди отново да попита:

— Искате да кажете, че не знаете къде сте? — В гласа му се долавяше известно подозрение.

— Не сме от тази част на страната — отговори с равен тон мъжът. — Изгубихме картата си. После забелязахме светлините на града и решихме да се насочим насам.

„Да, а пък аз съм лорд Амотус“ — помисли си пазачът, но каза:

— Това е Палантас.

Мъжът се озърна назад към пътя, по който бяха дошли, след което отново огледа пазача, стигащ почти до рамото му:

— Значи това зад нас трябва да е Новият град. Къде са всички? Обходихме надлъж и шир улиците и не видяхме никого.

— Под тревога сме — поклати глава пазачът. — Навън няма никой. Предполагам, че засега е най-добре да знаете само това. А сега ми кажете каква работа имате тъдява? И как така не знаете нищичко? Досега слуховете трябва да са плъзнали през половината страна.

Едрият мъж прокара ръка през небръснатата си буза и се усмихна тъжно.

— Бутилка джуджешка ракия може доста да замъгли преценката. Не мислиш ли, капитане?

— Тъй е, не ще и дума — съгласи се пазачът. Но освен това беше сигурно, че този човек гледаше остро и живо и че в очите му имаше твърда решимост, която не се срещаше често в очите на обикновените хора. Загледан към него, пазачът още веднъж поклати глава. И преди беше виждал такива очи — очите на човек, който отива право към смъртта си и го знае, но е постигнал мир и с боговете, и със себе си по този въпрос.