Танис се завъртя на пети и ядосано се отдалечи. Без да изпуска гривната.
— Магията се задейства, когато я сложиш. — Гласът на мрачния елф сякаш проби мъглата от ярост, която изпълваше главата му. Можеше да се закълне, че чу как Даламар се засмя.
— Какво има, Танис? — попита лорд Гунтар, когато полуелфът влезе в щаба. — Драги приятелю, пребледнял си като мъртвец.
— Нищо. Просто… просто до мен достигнаха особено неприятни новини. Всичко е наред. — Той си пое дълбоко въздух и огледа бързо рицарите. — Вие също не изглеждате по-добре.
— Още един тост? — Сър Маркам вдигна чашата си с бренди.
Гунтар му хвърли неодобрителен поглед, който младият лорд игнорира, докато небрежно изливаше съдържанието й в гърлото си.
— Цитаделата е била забелязана над планините. Ще бъде тук на зазоряване.
Танис кимна:
— Очаквах го. — Той уморено потърка брадата си. Потърси бутилката бренди с очи, но поклати глава. Не, най-вероятно просто щеше да го приспи.
— Какво е това? — попита Гунтар и посегна към гривната в ръката му. — Нещо като елфически амулет за късмет?
— Не бих докосвал… — започна Танис.
— Проклятие! — изрева Гунтар и бързо отдръпна пръсти. Гривната падна на пода и се изтърколи по ръчно изработения плюшен килим. Рицарят улови ръката си с изкривено от болка лице.
Танис се наведе и вдигна гривната. Гунтар го наблюдаваше с недоверие. Сър Маркам се опитваше да сподави смеха си.
— Магьосникът Даламар я е осигурил специално за нас. От Кулата на Върховното чародейство е — обясни полуелфът, без да обръща внимание на намръщеното изражение на Гунтар. — Може да защити онзи, който я носи от магически влияния — единственото, което ще ни даде шанс да се приближим до Сот.
— Шанс на кого? — поинтересува се Гунтар. Той се втренчи в ръката си. Пръстите му бяха изгорени. — Сърцето ми едва не спря! Кой, в името на Бездната, въобще може да носи нещо подобно?
— Аз поне със сигурност мога — отговори Танис. Идва от място, изпълнено с мрак. И безпогрешно разпознава своите. — Навярно проблемът е в клетвата, която си положил пред Паладин — измърмори, чувствайки как лицето му пламва.
— Зарови я! — изръмжа лордът. — Не се нуждаем от помощта на черноризците!
— Струва ми се, че няма да е зле да се възползваме от всяка помощ, която ни е под ръка, милорд — отсече Танис. — Освен това ще ви напомня, че колкото и странно да звучи, сега всички сме на една и съща страна! Е, сър Маркам, можем ли вече да обсъдим плановете Ви за защита на града?
Полуелфът пусна гривната в една кесия на пояса си, като се стараеше да избягва гневния поглед на лорд Гунтар и се обърна към младия благородник, който, макар и изненадан от внезапния въпрос, бързо дойде на себе си и благосклонно му се притече на помощ с подробен доклад на положението.
Соламнийските рицари бяха на път от Кулата на Върховния свещенослужител. Щяха да изминат поне няколко дни, преди да достигнат Палантас. Рицарят бе проводил вестоносец при добрите дракони, но бе слабо вероятно дори те да успеят да дойдат навреме.
Самият град вече беше под тревога. В кратка и пестелива реч лорд Амотус бе уведомил съгражданите си какво ги очаква. Паниката така и не се беше разразила, факт, на който Гунтар не можеше да повярва докрай. Е, неколцина по-богати люде бяха направили опит да подкупят един-двама корабни капитани и да напуснат Палантас, ала капитаните до един бяха отказали да излязат в открито море, най-вече под зловещото впечатление от заплашително надвисналите облаци по небето. Портите към Стария град бяха отворени. Онези, които все пак желаеха да напуснат и да се спасят сред пустошта, разбира се, не можеха да бъдат спрени. Малцина се бяха възползвали от тази възможност. В Палантас най-малкото можеха да се надяват на градските стени и закрилата на рицарите.
Лично Танис смяташе, че ако градските жители знаеха пред какви ужаси ще бъдат изправени, не след дълго броят на пожелалите спасение извън стените щеше да бъде доста по-голям. Отделно от това, жените вече бяха забравили за пищните си дрехи и пълнеха всеки наличен съд с вода, за да могат да гасят възникнали пожари. Онези, които живееха в Новия град (незащитен от стени), бяха евакуирани в Стария, чиито укрепления бяха подсилени дотолкова, доколкото позволяваше малкото време, с което разполагаха. Децата бяха настанени във винарски изби и скривалища, обикновено използвани по време на буря. Търговците отваряха импровизирани сергии, където продаваха на ниски цени всичко необходимо, за да могат гражданите да изкарат поне на първо време една по-продължителна обсада. Ковачите изработваха оръжия и пещите горяха до късна доба, за да могат да бъдат поправяни и онези мечове, копия и щитове, с които вече разполагаха.
Читать дальше