Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Говорите за мир. Какъв мир? — попита той. — Държим се като деца, чиито баща и майка са се карали дни наред, а сега къщата най-сетне е тиха и спокойна. Усмихваме се широко, опитваме се да бъдем весели, изяждаме си всичко на вечеря и ходим на пръсти, само и само да не предизвикаме нов скандал. И наричаме това мир! — Танис се изсмя с горчивина. — Стъпете накриво, милорд, и Портиос заедно с всичките си елфи ще ви накара да съжалявате, че сте се родили. Почешете се не където трябва и джуджетата без колебание отново ще преградят пътя през планините.

Той хвърли поглед към лорда и видя как главата на Амотус се свежда, как деликатната му ръка избърсва очите, а раменете му се отпускат уморено. Гневът на Танис изведнъж изчезна. На кого изобщо се сърдеше? На съдбата? На боговете?

Той се изправи и приближи до прозореца, за да погледне мирния, красив и обречен град.

— Не разполагам с отговор, който да ви задоволи, милорд — произнесе тихо. — Ако имах такъв, вероятно щеше да върви с мой личен Храм и тълпа от последователи и свещенослужители. Всичко, което знам е, че не можем да се откажем. Налага се да продължим борбата.

— Още едно бренди, Чарлз — каза сър Маркам и протегна празната си чаша към прислужника. — Тост, господа. — Той вдигна чашата. — Да пием за нещото, наречено борба… Римува се със зла съдба.

На вратата се почука съвсем тихо. Танис стреснато се откъсна от работата си:

— Да, какво има? — каза високо.

Вратата се отвори.

— Аз съм Чарлз, милорд. Помолихте да ви повикам при смяната на стражата.

Полуелфът погледна към прозореца. Беше го разтворил, за да позволи на чистия въздух да навлезе в стаята, ала пролетната нощ се бе оказала топла, влажна и безветрена. Небето бе тъмно, с изключение на редките зловещо розови мълнии, прескачащи от облак на облак. Най-сетне успя да осъзнае какво става и чу звуците от ударите на стражевата камбана, гласовете на новопристигналите часови и отмерените крачки на отдалечаващите се войници, които току-що бяха отстъпили поста си.

Вероятно вече мислеха за почивка, ала почивката им щеше да бъде кратка.

— Благодаря ти, Чарлз — каза той. — Би ли влязъл за момент?

— Разбира се, милорд.

Прислужникът пристъпи вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Танис се вгледа задълго в пергамента върху писалището си. Стисна устни и добави още два реда с твърд елфически почерк. Попи написаното и се зае да препрочете вече готовото писмо, ала очите му неусетно се замъглиха и безцелно започнаха да се реят над редовете от ръкописни букви. Най-сетне се отказа, въздъхна и го нави. Отпусна се назад, без да го изпуска от ръка.

— Добре ли сте, сър? — обади се прислужникът.

— Чарлз — започна Танис, като несъзнателно въртеше пръстена от стомана и злато на единия от пръстите си. Гласът му замря.

— Милорд? — напомни му за присъствието си прислужникът.

— Това е писмо до жена ми, Чарлз — продължи тихо полуелфът, без да го поглежда. — Тя е в Силванести. Погрижи се да бъде изпратено още тази нощ, преди…

— Разбирам, сър — произнесе сериозно Чарлз, пристъпи и взе писмото.

Танис се изчерви виновно:

— Знам, че сега не му е времето и че има далече по-важни документи, които изтърпят отлагане, но все пак…

— Разполагам тъкмо с нужния човек, милорд. Всъщност той е елф от Силванести. Лоялен е, но за да бъдем честни, ще е особено доволен да напусне града под някакъв достоен претекст.

— Благодаря ти, Чарлз. — Полуелфът въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Ако с мен се случи нещо, бих искал тя да научи…

— Естествено, милорд. Напълно разбираемо е. Не се тревожете повече. Печатът ви, между впрочем?

— О, да. — Танис свали пръстена и го притисна върху горещия восък, който Чарлз изсипа върху пергамента, за да може да се отпечата личният му знак: листо от трепетлика.

— Лорд Гунтар пристигна току-що, милорд. В момента провежда съвет с лорд Маркам.

— Лорд Гунтар! — Внезапно челото на Танис се проясни. — Отлично. Аз поканен ли…

— Помолиха ме да ви предам, че искат да се срещнат с вас, стига да ви е удобно, милорд — кимна невъзмутимо Чарлз.

— О, удобно е — заяви Танис и се изправи. — Предполагам, все още няма никаква следа от цита…

— Все още никаква, милорд. Ще откриете двамата господа в лятната утринна стая — понастоящем официално обявена за щаб.

— Благодаря ти, Чарлз — кимна Танис, удивен, че най-сетне е успял да завърши поне едно изречение.

— Ще има ли нещо друго, сър?