Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Значи той печели! — втренчи се недоверчиво в него Танис.

— Винаги си го подценявал — отвърна подигравателно Даламар. — Вече ти казах, че сега той е силен, че е могъщ, без съмнение най-могъщият магьосник, който някога се е раждал. Разбира се, че печели! Но на каква цена… на каква висока цена.

Танис се намръщи. Не му харесваше нотката на гордост, която се промъкваше в гласа на мрачния елф, когато заговаряше за Рейстлин. Определено в такива моменти не звучеше като ученик, готов щом назрее момента да погуби своя шалафи .

— Но да се върнем към лорд Сот — продължи Даламар, прочел по лицето му повече, отколкото на Танис му се искаше. — Когато за пръв път осъзнах, че той ще се възползва от шанса да въздаде отмъщение над града и неговите жители — които мрази до дъното на прокълнатата си душа, ако може да се вярва на древните сказания — се свързах с Кулата на Върховното чародейство в гората Уейрит…

— Естествено! — възкликна от облекчение Танис. — Пар-Салиан. Съветът. Те могат…

— Съобщението ми остана без отговор — добави мрачният елф, игнорирайки прекъсването. — Там се случва нещо необичайно. Не ми е известно какво. Вестоносецът ми открил пътя преграден и твърде заплашителен, доколкото — длъжен съм да го спомена — може да бъде, който и да е път за някой, чиято природа не намира трудност в обикновените прегради.

— Но…

— Е — Даламар сви облечените си в черно рамене, — разбира се, ще продължа да опитвам. Но е ясно, че тъй или иначе не можем да разчитаме на тях, а те са единствените достатъчно подготвени магьосници, способни да спрат неумрял рицар.

— Свещенослужителите на Паладин…

— … са все още зелени във вярата си. В дните на Хума, или поне така разправят, са съществували свещенослужители, които само с една свята дума са можели да възпрат неумрял рицар, но… дори и да е било така… на Крин не е останал никой, обладаващ такова могъщество. Танис се замисли.

— Целта на Кит е Кулата на Върховното чародейство, за да се срещне с брат си и да му помогне, нали така?

— Както и да се опита да спре мен — произнесе с напрегнат глас и побледняло лице мрачният елф.

— Може ли Китиара да прекоси Дъбравата Шойкан?

Даламар отново сви рамене, ала от вниманието на Танис не убягна, че самоувереността му изведнъж се е пропукала и вече изглеждаше насилена:

— Дъбравата е под контрола ми. Сигурен съм, че ще успее да отблъсне всяко създание, било то живо или мъртво. — Той се усмихна, ала този път в усмивката му нямаше радост. — Между впрочем твоят гоблин щеше да срещне сериозни затруднения. Но Китиара разполага с амулета, даден й от Рейстлин. Ако все още го пази, ако има куража да го използва, и ако лорд Сот е с нея, може и да успее. Веднъж преминала обаче, ще й се наложи да се изправи срещу Пазителите, които са не по-малко опасни от Дъбравата. Все пак ще си позволя да ти напомня, че това остава изключително моя грижа и няма нищо общо с твоята задача…

— Твърде много зависи от теб! — отсече решително Танис. — Дай амулет и на мен ! Пусни ме в Кулата! Мога да се справя с нея.

— О, да — отвърна развеселено магьосникът, — зная колко добре се справи с нея в миналото. Послушай ме, Полуелфе, и без друго в града ще има достатъчно работа за теб. А и забравяш истинските мотиви на Сот в цялата тази работа. Той иска Китиара мъртва. Иска я за себе си. Това поне зная със сигурност, защото ми го каза лично той. Но за да успее, трябва да я заблуди напълно. Ако постигне целта си и я получи, и ако отмъсти на Палантас, това би му било повече от достатъчно. Рейстлин не го интересува ни най-малко.

Внезапно смразен до дъното на душата си, Танис не успя да отвърне каквото и да било. Наистина, напълно бе забравил за главната цел на Сот. Той потрепери. Китиара бе извършила много зли дела. Стурм бе умрял от върха на копието й, както и още толкова други — загубили живота си по нейна заповед, хиляди изстрадали или страдащи. Но заслужаваше ли тя подобна участ? Вечен живот, изпълнен със студенина и мъчения, обвързана завинаги в нечестиво подобие на брак с това създание на Бездната?

Внезапно пред очите му сякаш се спусна завеса, побрала в себе си безкрайна тъмнина. Усети замайване, слабост, почувства, че стои на ръба на зейнала пропаст и започва да пада…

Долови, че потъва в нечии меки, черни одежди и едни силни ръце го улавят и понасят.

А после нямаше нищо.

Хладният гладък ръб на чашата се докосна до устните на Танис, брендито с парене се разля през гърлото му. Езикът му изтръпна. Надигна неуверено глава и съзря кръжащия наоколо Чарлз.