Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

„И все пак — помисли си мрачно Танис — се движат достатъчно бързо, за да пристигнат в Палантас още утре сутринта.“

— Не прекалено близо — предупреди той Кирза.

Над тях, в широка мързелива спирала, кръжеше един черен дракон, просто за да ги държи под око. Други черни дракони се забелязваха в далечината, а в момента, в който се издигнаха на нивото на цитаделата, Танис вече можеше да забележи и сините, които пък се придържаха близо до сивите кулички на летящото укрепление. Направи му впечатление един от особено едрите екземпляри и не след дълго разпозна в него личния дракон на Китиара — Ские.

„Но къде е Кит?“ — питаше се Танис, докато без особен успех се опитваше да надникне през отрупаните с дракониди прозорци, откъдето се чуваха груби подвиквания, сочеха го и му се подиграваха. Внезапно със страх си даде сметка, че ако в този момент тя гледаше насам, вероятно щеше да го разпознае и бързо вдигна качулката си. По устните му заигра печална усмивка. Той почеса брадата си. От това разстояние Кит щеше да види просто един самотен ездач на гърба на дракон, може би най-обикновен вестоносец на рицарите.

Съвсем ясно си представяше картината във вътрешността на цитаделата.

— Можем да го свалим с един изстрел, господарке Китиара — казваше някой от военачалниците й.

Добре познатият смях сякаш отекна в ушите на Танис:

— Не, оставете го да отнесе новината в Палантас, нека знаят какво ги чака. Дайте им време да се поизпотят.

Време да се поизпотят. Танис избърса запотеното си лице. Дори и сред ледения въздух над планините, ризата под кожената му ризница беше овлажняла и лепнеше по гърба му. Потрепери от внезапен хлад и се уви по-добре в наметалото си. Всички мускули го боляха, беше свикнал да се вози в карети, а не по гърбовете на дракони. За момент си позволи да си припомни с копнеж усещането за едно такова пътуване. Сетне усмивката му се разшири и той кимна тъжно. Разтърси глава, за да се разсъни (защо ли липсата на сън само след една нощ му се отразяваше така зле?) и се насили да откъсне мисли от дребните неудобства и да се изправи пред невъзможния проблем, който стоеше пред всички тях.

Кирза полагаше усилия да стои настрана от черния дракон, който продължаваше да кръжи над тях. Най-сетне бронзовият дракон увеличи скоростта, а черният, явно изпратен просто да се увери, че няма да предприемат нещо глупаво, постепенно изостана назад. Цитаделата продължаваше невъзмутимо пътя си, докато не се превърна в мъничка точка, увиснала над планински върхове, които при нормални условия можеха да спрат цели армии.

Танис се опита да мисли рационално, да очертае план, ала съвсем скоро всичко в главата му се превърна в такава невъобразима каша, че се почувства като панаирджийска мишка, уловена във въртящо се колело. Колкото по-бързо бягаш, толкова по-безсмислено ти се струва всичко. Поне лорд Гунтар не бе оставил генералите на лорд Амотус на мира (титлата генерал в Палантас беше почетна, даваше се за изключителни заслуги към града и нямаше нищо общо с действителен военен опит), додето най-после не бяха склонили да мобилизират градското опълчение. За нещастие, както всичко друго, и мобилизацията бе сметната просто като повод за поредния всенароден празник.

Гунтар и рицарите се бяха навъртали наоколо и с полуусмивчици се смушкваха всеки път, когато някой цивилен се препънеше в собствения си щит по време на ученията. Като капак на всичко лорд Амотус бе дръпнал една двучасова реч, а опълченците — горди от личния си героизъм — се бяха натряскали до козирката. В крайна сметка всички се почувстваха радостни, задето им се случваха толкова интересни неща и работата заплашваше да се обърне на карнавал.

Само като си представеше всички тези закръглени съдържатели на таверни, запотените търговци, пъргавите шивачи и ковачите с огромни месести пестници — тичащи наоколо, спъващи се един в друг, следващи заповеди, които никой не е издавал и отказващи да се подчинят на онези, които трябваше да следват, на Танис просто му се искаше да се провали вдън земя от безсилие. Ето срещу какво, помисли си навъсено той, щяха да се изправят неумрелият рицар и армията му от скелети войни пред портите на Палантас още на идната утрин.

— Къде е лорд Амотус? — попита заповедно Танис, докато се промъкваше покрай големите врати на двореца, преди още да са се отворили напълно и едва не прекатури един невнимателен часови, който изненадващо му се изпречи на пътя.