Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— С-спи, сър — започна часовият. — Рано сутрин е и…

— Изпратете да го събудят. Кой командва рицарите?

Очите на часовия се бяха разширили от ужас. Той запелтечи.

— Проклетнико! — избухна Танис. — Кой е рицарят с най-висок чин тук?

— Ще да е сър Маркам, сър, Рицар на Розата — чу се спокойният глас на Чарлз, който тъкмо изникваше от една от страничните галерии. — Да изпратя ли да го…

— Да! — извика Танис, ала забелязал, че всички в огромното дворцово преддверие го гледат така, сякаш виждаха пред себе си стопроцентов луд и след като си даде сметка, че паниката в никой случай не е желателна тъкмо в момент като този, полуелфът прокара ръка през лицето си, пое дълбоко дъх и се постара да отговори с по-разумен тон:

— Да — повтори по-тихо. — Изпратете да повикат сър Маркам, както и магьосника Даламар.

Последното успя да слиса дори невъзмутимия Чарлз. Известно време той обмисля нареждането, след което с измъчено изражение се подготви да даде отпор.

— Ужасно съжалявам, милорд, но по никакъв начин не мога да изпратя съобщение до… до Кулата на Върховното чародейство. Никое живо същество не може да пристъпи в проклетисаната дъбрава, нито дори кендер!

— Проклятие! — изфуча Танис. — Трябва да говоря с него! — В ума му се запреплитаха различни идеи. — Нали държите като затворници гоблини? Поне един ще успее да прекоси Дъбравата. Обещайте му свобода, пари, половината кралство, Амотус на тепсия, каквото и да е. Само го накарайте да влезе в тази дяволска…

— Не е необходимо, Полуелфе — обади се някой с равен глас. Точно пред тях от нищото се материализира облечена в черно фигура, стряскайки Танис, изкарвайки акъла на часовия и принуждавайки дори Чарлз да повдигне вежди.

— Наистина си могъщ — призна полуелфът и пристъпи към магьосника. Чарлз вече издаваше нареждания към най-близките слуги да събудят лорд Амотус и да открият сър Маркам. — Трябва да поговорим насаме. Последвай ме.

Даламар се усмихна равнодушно и тръгна след него.

— Бих искал да приема комплимента ти, Полуелфе, но не умея да чета мисли, просто ми известиха за ненадейната ти поява над града. Лесно е да забележиш, дори отдалеч, бронзов дракон, който каца във вътрешния двор на палата, особено от толкова удобна наблюдателница, каквато е лабораторията на върха на Кулата. Аз също исках да поговорим. Така че, ето ме и мен.

Влязоха в една празна стая и Танис затвори вратата.

— Бързо, преди другите да са дошли. Знаеш ли каква опасност ни грози?

— Знаех го още снощи. Изпратих ти вест, но вече беше тръгнал за насам. — Устните на Даламар се разтегнаха в още по-широка усмивка. — Шпионите ми имат леки криле.

— Ако изобщо ги използват — измърмори Танис. Той потърка брада с въздишка, сетне вдигна глава и се вгледа настойчиво в магьосника. Даламар не помръдваше, сключил ръце в широките дипли на черните си ръкави — спокоен и невъзмутим. Определено изглеждаше като някой, комуто можеше да се довериш в момент, в който се изискват трезв разсъдък и непоклатима решимост. За съжаление точно сега не беше напълно ясно на чия страна е всъщност мрачният елф. Съмнението оставаше.

Танис притисна ръка към челото си. Колко объркано беше всичко! Колко по-лесни му изглеждаха решенията в старите дни — богове, наистина започваше да се оплаква като нечий дядо! — когато доброто и злото все още бяха различни едно от друго и всеки знаеше за какво или срещу кого трябва да се бори. Ето, че сега се оказваше в положение на съюз със злото срещу злото. Как беше възможно? „Злото се обръща срещу себе си“, това бе прочел Елистан от Дисковете на Мишакал. Осъзнал, че губи излишно време, Танис разтърси глава. Налагаше се да се довери на Даламар. Или поне на амбициите му.

— Има ли някакъв начин лорд Сот да бъде спрян?

Мрачният елф кимна съвсем бавно:

— Съобразяваш бързо, Полуелфе. Значи също си на мнение, че неумрелият рицар ще участва в атаката срещу Палантас?

— Очевидно е, нали? — отсече Танис. — Поне такъв, според мен, е планът на Кит. Тъкмо той ще изравни шансовете.

Даламар вдигна рамене.

— В отговор на основния ти въпрос, не, няма никакъв начин. Не и в този момент, просто изключено.

— А ти? Можеш ли да го спреш ти?

— Не смея да напускам поста си при Портала. Сега съм тук, понеже Рейстлин все още е далече от него. Ала с всеки дъх, който поемаме, той се приближава все повече… Може би това е последната ми възможност да остана по-продължително време далече от Кулата. Дойдох, за да те предупредя. Разполагаме с малко време.