Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Яздили сте отдалеч, без да се подкрепите, така каза мрачният елф. — Някъде зад Чарлз се олюляваше бледното разтревожено лице на лорд Амотус. Беше облечен в официална бяла роба и приличаше на призрак.

— Да — измърмори Танис, отблъсна чашата и опита да се надигне. Стаята мигновено се разлюля под краката му и в крайна сметка реши, че е по-добре да остане седнал. — Прав си. Може би наистина трябваше да хапна нещо. — Потърси магьосника с поглед. — Къде е Даламар?

Лицето на Чарлз стана сериозно:

— Кой ли може да каже, милорд! Отлетя обратно в мрачната си бърлога, поне така мисля. Спомена, че вече няма работа с вас. С ваше позволение, милорд, ще се погрижа готвачът да ви приготви закуска.

Прислужникът се поклони и оттегли. На вратата се побави, само колкото да даде път на влизащия сър Маркам.

— Закусихте ли, сър Маркам? — попита колебливо лорд Амотус, без да е сигурен какво става, но решително развълнуван от факта, че един мрачен елф черноризец може просто така да се появява и да изчезва в дома му. — Не? Значи ставаме трима. Как предпочитате яйцата?

— Може би точно сега не му е времето да обсъждаме някакви си яйца, милорд — отвърна рицарят, като гледаше Танис с едва загатната усмивка. Веждите на полуелфа се бяха сключили предупредително, а изтощеният му вид подсказваше, че новините никак не са добри.

Амотус въздъхна и Танис видя, че лордът просто се е опитвал да отдалечи поне с няколко минути неизбежното.

— Тази сутрин пристигнах от Кулата на Върховния свещенослужител… — започна полуелфът.

— А — прекъсна го сър Маркам, докато небрежно се настаняваше в едно кресло и си наливаше чаша бренди. — Получих известие от лорд Гунтар, че тази сутрин очакват сблъсък с врага. Как върви битката?

Маркам беше заможен млад благородник, красавец, добродушен, безгрижен и — както се говореше — не обичаше да си слага на сърцето дребните житейски неприятности. По време на Войната на Копието се бе сражавал под водачеството на Лорана. Поради заслугите му го бяха наградили със званието Рицар на Розата. Ала Танис много добре си спомняше разказите на жена си, според която храбростта на младежа беше нечувана — едва ли не норма на лично поведение — но и твърде непостоянна. („Винаги имах чувството — казваше замислено тя, — че влиза в битката, просто защото по това време няма нищо друго интересно за правене.“)

Припомняйки си оценката й за младия рицар и докато обмисляше думите му, произнесени с бодър, почти лекомислен тон, Танис се намръщи:

— Нямаше битка — изрече рязко. По лицето на лорда се изписа почти комично изражение на надежда и облекчение. При вида му Танис понечи да се разсмее, ала тъй като се опасяваше, че смехът му ще прозвучи по-скоро истерично, успя да се овладее навреме. Той отново се обърна към сър Маркам, който бе повдигнал едната си вежда.

— Нямало е битка? Значи врагът не се е появил…

— О, появи се — поясни с горчивина Танис, — появи се и си отиде. Просто така. — Той махна с ръка във въздуха. — Пуф.

— Пуф? — Амотус беше пребледнял. — Не разбирам.

— Летяща цитадела!

— В името на Бездната! — Сър Маркам подсвирна тихо от учудване. — Летяща цитадела. — Рицарят потъна в размисъл. Ръката му отсъстващо приглади елегантните дрехи за езда, с които бе облечен. — Не са атакували Кулата на Върховния свещенослужител. Решили са да минат направо над планините. Това означава…

— Че ще хвърлят всичко, с което разполагат, над Палантас — довърши Танис.

— Но аз наистина не разбирам! — Лорд Амотус продължаваше да гледа объркано ту единия, ту другия. — Рицарите не са ги спрели?

— Би било невъзможно, милорд — отвърна сър Маркам и сви рамене: — Единственият начин да атакуваш летяща цитадела и да се надяваш на успех е с помощта на ято дракони.

— А според условията на договора по капитулацията, добрите дракони се задължават да не нападат първи, освен ако не са заплашени. При Кулата разполагахме само с едно ято от бронзовите. Иска се много повече от това — сребърни и златни — за да се спре такава цитадела — потвърди уморено Танис.

Рицарят се облегна удобно в креслото и се замисли. После подхвърли:

— Разбира се, в района разполагаме с известен брой сребърни дракони, които ще се надигнат незабавно, щом забележат злите си събратя. Но наистина не са много. Може би ще се появят и други, ако…

— Цитаделата не е най-голямата заплаха — рече Полуелф. Той затвори очи и се опита да накара стаята да престане да се върти. Какво беше това? Навярно просто остаряваше. Твърде стар беше за такива игри.