Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Не. Знам…

— Много добре, милорд.

Чарлз се поклони с писмото в ръка и задържа вратата, колкото Танис да излезе навън, след което я заключи. Изчака, за да се увери, че полуелфът няма някакви други последни нареждания, поклони се отново и се отдалечи.

Без да може да откъсне мислите си от писмото, Танис остана сам, благодарен на сенките в слабо осветения коридор. Сетне пое дълбоко дъх и закрачи твърдо в търсене на лятната утринна стая — понастоящем официално обявена за щаб.

Задържа ръка върху дръжката на вратата и вече се канеше да влезе, когато долови някакво раздвижване в края на периферното си зрение. Обърна глава, точно когато от въздуха се материализира нечия изтъкана от мрак фигура.

— Даламар? — каза изненадано Танис. Изостави затворената врата на щаба и тръгна по коридора към мрачния елф. — Мислех, че…

— Танис. Тъкмо теб търсех.

— Някакви новини?

— Не и такива, които биха ти харесали — сви рамене магьосникът. — Не мога да остана дълго. Съдбата ни виси на косъм. Но ти донесох това. — Той порови в черна кадифена кесия, окачена на кръста му и подаде на полуелфа една сребърна гривна.

Танис разгледа любопитно гривната. Беше широка горе-долу колкото дланта му, изработена от чисто сребро. Ако се съдеше по широчината и тежестта й, можеше да предположи, че е предназначена за носене на китката. Беше леко потъмняла и инкрустирана с черни камъни, чиито полирани страни отразяваха трепкащата светлина на факлите в коридора. И определено идваше от Кулата на Върховното чародейство.

Той я повдигна предпазливо.

— Да не би да е… — поколеба се, без да е сигурен дали наистина иска да знае.

— Магическа? Да — отвърна Даламар.

— На Рейстлин? — намръщи се Танис.

— Не — мрачният елф се усмихна язвително. — Шалафи не се нуждае от магически дрънкулки като тази. Гривната е част от колекцията, с която разполагам в Кулата. И е доста стара, със сигурност датира поне от времето на Хума.

— За какво служи? — все така намръщен, полуелфът я изучи подозрително.

— Защитава онзи, който я носи, от магическо влияние.

Танис вдигна глава.

— Като това на лорд Сот?

— Чието и да е. Но, да, ще защити притежателя си и от могъщите думи на неумрелия рицар: „мъртъв“, „поразен“, „сляп“. Ще го предпази и от ефекта на страха, който струи от него, както и от заклинанията му за огън и лед.

Полуелфът се втренчи внимателно в Даламар.

— Това е наистина безценен дар! С негова помощ имаме шанс.

— Онзи, който я носи, би следвало да ми благодари, когато или ако се върне жив! — Магьосникът скри ръце в ръкавите си. — Дори и без свръхестествените си способности, лорд Сот е опасен противник, без да споменаваме онези, които го следват — обвързаните с клетва дори в смъртта си. Да, Полуелфе, най-добре ми благодари, след като се завърнеш.

— Аз? — Танис помисли, че не е чул добре. — Но аз… не съм държал меч от близо две години! — Внезапно почувства, че го обзема лошо предчувствие. — Защо аз?

Усмивката на Даламар стана още по-широка. Косите му очи заблестяха от нескривано удоволствие.

— Дай я на някой от рицарите, Полуелфе. Позволи му да я подържи. Тогава ще разбереш. Не забравяй: гривната идва от място, изпълнено с мрак. И безпогрешно разпознава своите.

— Чакай! — Забелязал, че магьосникът се кани да изчезне, Танис забързано го улови за облечената в черно ръка. — Една секунда. Каза, че имаш новини…

— Които не са твоя грижа.

— Какво знаеш? Кажи ми.

Веждите на Даламар се сключиха раздразнено при това ново забавяне. Полуелфът усети как ръката на младия мъж се напрегна. Уплашен е, даде си сметка изведнъж. Магьосникът се страхуваше. Ала още докато мисълта преминаваше като светкавица през съзнанието му, той видя как Даламар бързо успя да се овладее. Красивите черти на лицето му изгубиха остротата си и застинаха безизразно.

— Свещенослужителката лейди Кризания е била ранена смъртоносно. Независимо от това тя е успяла да предпази Рейстлин. Излязъл е от ситуацията невредим и е продължил пътя си в търсене на Царицата. Така твърди Нейно Мрачно Величество.

Танис усети стягане в гърлото.

— Ами Кризания? — попита одрезгавяло. — Нима просто я е оставил да умре?

— Разбира се — магьосникът изглеждаше леко озадачен от този въпрос. — Едва ли вече може да извлече някаква полза от нея.

Полуелфът сведе очи към гривната в ръката си и за момент едва не се поддаде на изкушението да я стовари върху оголените зъби на Даламар. Даде си сметка, че точно сега не може да си позволи лукса на гнева. Каква подлудяваща, извратена ситуация! Без всякаква връзка се сети за Елистан, който бе отишъл в Кулата, за да успокои болките на архимагьосника…