Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Не е ли? — Лорд Амотус изглеждаше така, сякаш е на път да се разплаче от новия удар, ала тъй като беше благородник, положи всички усилия да запази поне привидно спокойствие.

— Без всякакво съмнение заедно с Драконовата повелителка Китиара ще се появи и лорд Сот.

— Неумрял рицар! — промърмори с лека усмивка сър Маркам. Амотус пребледня толкова силно, че Чарлз, който тъкмо влизаше, понесъл подноса със закуската, забързано го остави и отиде при господаря си.

— Благодаря, Чарлз — произнесе със скован, неестествен глас лордът. — Може би мъничко бренди.

— Повечко бренди, според мен, би било по-уместно — заяви развеселено рицарят и пресуши чашата си на един дъх. — Какво пък, нищо не пречи да пийнем добре, особено при тези обстоятелства. Не виждам голяма полза в трезвите мисли. Не и срещу неумрял рицар и демоничните му легиони… — довърши с внезапно заглъхнал глас.

— Най-добре господата да хапнат поне малко — намеси се твърдо Чарлз, след като се беше погрижил за Амотус. Глътката бренди отново бе върнала цвета по лицето на господаря му. Мирисът на храна най-сетне накара Танис да осъзнае, че от известно време изпитва глад, така че не възрази, когато прислужникът се засуети авторитетно и се разпореди да бъде внесена неголяма маса, на която сервираха яденето.

— К-какво ще правим сега? — заекна лорд Амотус, като разстели с автоматичен жест салфетката върху коленете си. — И преди съм чувал за този неумрял рицар. Моят пра-пра-прадядо е бил един от благородниците, свидетелствали на процеса срещу Сот. А и тъкмо този Сот е участвал в отвличането на Лорана, нали, Танис?

Лицето на полуелфа потъмня. Той не отговори. Амотус вдигна умолително ръце:

— Но какво толкова може да стори срещу цял град?

Въпросът му отново остана без отговор. Не беше и необходимо, ако се съдеше по мрачното изнурено изражение на Танис и горчивата усмивка на младия рицар, който в този момент методично дупчеше с ножа си дантелената покривка на масата. В тази безмълвна картина лордът съзря своя отговор.

Той се изправи. Закуската му остана недокосната, салфетката се изплъзна от скута му и падна незабелязана на пода. Амотус прекоси пищно обзаведената стая и се изправи пред един висок прозорец от изкусно изработено цветно стъкло. Голямото овално пано в центъра му обхващаше в рамката си красивия Палантас. Небето над града бе мрачно и затулено от мрачните кълбящи се облаци. Ала дори то не можеше да накърни хубостта на този град.

Лордът остана загледан в него, положил ръка върху сатенената завеса. Беше пазарен ден. Хората минаваха покрай двореца на път за тържището, разговаряха помежду си за зловещото небе или гълчаха непослушните си деца.

— Знам какво си мислиш, Танис — произнесе най-сетне с необичайно спокоен глас. — Мислиш за Тарсис и Утеха, и Силванести, и Каламан. Мислиш за приятеля, който изгуби в Кулата на Върховния свещенослужител. За всички онези, които изгубиха живота си в отминалата война, докато ние в Палантас останахме незасегнати от всичко, което се случи.

Полуелфът продължаваше да се храни мълчаливо.

— А и вие, сър Маркам — въздъхна Амотус. — Онзи ден чух вас и вашите рицари да ни се присмивате. Чух как коментирахте, че палантийците възнамеряват да вземат със себе си торби с пари и по време на битката да замерят с монети враговете си и да крещят „Махайте се! Махайте се!“

— Срещу лорд Сот това би било същото, както и ако размахват мечове — сви рамене и се изсмя сардонично Маркам, след което протегна чашата си към Чарлз, за да получи още бренди.

Амотус отпусна глава на паното на прозореца.

— Дори не можехме да си представим, че все някой ден войната ще почука и на нашата врата! През всички Епохи, Палантас си е оставал град на мира, град на красотата и светлината. Боговете ни пощадиха, дори по време на Катаклизма. А сега, когато над света се е възцарил мир, ни връхлита това! — Той се обърна. Бледото му лице изглеждаше изнурено и измъчено. — Защо? Не мога да разбера?

Танис отмести чинията си. Облегна се назад и се протегна, за да успокои изтръпналите си мускули.

„ Наистина остарявам — помисли си. — Остарявам и се отпускам. Нуждая се от сън. Изпускам едно хранене и започвам да припадам. Липсват ми отминалите дни, приятелите, които никога повече няма да имам. И ми е дошло до гуша да гледам как в някаква глупава, ненормална война умират и умират хора!“

Той изпусна една дълбока въздишка, потърка зачервените си очи, постави лакти на масата и отпусна глава в ръцете си.