Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— Ще ни пуснете ли? — попита едрият войн. — По всичко изглежда, че не бихте отказали помощта на двамина добри бойци?

— Да, можем да използваме човек с твоя ръст — отвърна пазачът. Той се намръщи към кендера. — Но ми се струва, че е най-добре него да оставим навън. Не чини повече от примамка за лешояди.

— Какво? Аз също съм боец! — запротестира кендерът, изпълнен с достойнство. — Дори веднъж спасих живота на Карамон! — Лицето му грейна: — Искате ли да ви разкажа? Историята си я бива. Бяхме в една магическа крепост. Рейстлин ме беше отвел там, след като уби моя прия… Добре де, няма значение. Както и да е, там се мотаеха онези мрачни джуджета и нападаха Карамон, а той се подхлъзна и…

— Отворете портата! — извика пазачът.

— Хайде, Тас — каза едрият мъж.

— Ама тъкмо стигнах до най-интересната част!

— О, между другото — обърна се мъжът, като сръчно запуши бъбривата уста на кендера. — Можете ли да ми кажете коя дата сме?

— Третоден, Пети месец, 356-та — отговори пазачът. — А и сигурно ще искате някой свещенослужител да ви погледне крака.

— Свещенослужители — промърмори едрият мъж. — Правилно, бях забравил. Сега има свещенослужители. Благодаря — каза високо, докато двамата с кендера минаваха през портите.

Пазачът чу как малкото човече започна да дърдори отново, веднага щом успя да се освободи от тежката ръка на мъжа:

— Фиу! Наистина трябва да се поизмиеш, Карамон. Аз… пу! Проклета кал, напълни ми устата!… Докъде бях стигнал? О, да, ама наистина трябваше да ми позволиш да довърша! Тъкмо бях стигнал до онази част, когато се подхлъзна на кръвта и…

Пазачът замислено гледаше след двамата спътници.

— Тук има нещо — измърмори, докато големите крила на вратите се затваряха. — И се обзалагам, че дори един кендер не може да си го е измислил.

— Какво пише, Карамон? — Тас се изправи на пръсти и опита да надникне през рамото на едрия мъж.

— Шшш! — прошепна раздразнено Карамон. — Чета. — Той разтърси ръката си. — Пусни ме.

До този момент войнът бе разлиствал забързано Хрониките на Астинус. Сега обаче внимателно се взираше в една от страниците.

Тас въздъхна тежко — в края на краищата той бе носил книгата по целия път насам! — опря гръб в стената и се огледа наоколо. Бяха спрели под един висок метален триножник, на чийто връх гореше огън. Имаше ги навсякъде из нощните улици на Палантас. Без съмнение скоро щеше да се зазори. Буреносните облаци закриваха първите слънчеви лъчи, но градът вече тънеше в унили сиви полутонове. Откъм залива нахлуваше мразовита мъгла.

Макар по повечето прозорци да грееха светлинки, по улиците не се виждаха хора. Очевидно спазваха нареждането да си стоят у дома, освен ако не им бъде наредено друго или не са част от градското опълчение. Тук-там обаче се забелязваха лица на жени, които бързо надникваха навън. В очите им имаше мълчалив страх и стаено очакване. От време на време покрай двамата приятели минаваше по някой мъж, упътен към поста си при портите. В същия момент се отвори една врата недалеч от тях и на улицата пристъпи човек с ръждив меч в ръка. Последва го хлипаща жена. Човекът се наведе и я целуна нежно, след което целуна и бебето в ръцете й. Чак тогава се обърна рязко и закрачи надолу по улицата. Когато човекът ги подмина, Тас забеляза, че по бузите му се стичат сълзи.

— О, не! — измърмори Карамон.

— Какво? Какво? — извика развълнувано кендерът и заподскача в желанието си да хвърли един поглед на страницата, от която четеше приятелят му.

— Слушай:

На сутринта на Третоден летящата цитадела се появила във въздуха над Палантас, придружена от цели ята сини и черни дракони. Ала заедно с появата й пред портите на Стария град се възправило създание, при вида на което не един и двама ветерани почувствали как кръвта се смразява в жилите им, а куражът ги напуска.

Защото създанието било родено от самия мрак. Лорд Сот, Рицар на Черната роза, яхнал кошмар от очи, копита и пламък. Лордът препуснал срещу портите на града, без да срещне съпротива. Пазачите просто побягнали. Лорде на Палантас — извикал неумрелият рицар с глас, който идвал от царството на самата смърт, предай града си на господарката Китиара. Дай й ключовете за Кулата на Върховното чародейство, провъзгласи я за ваш управник и тя ще ви позволи да живеете така, както живяхте досега — в мир и благоденствие, а градът ви ще бъде пощаден от разруха.

Лорд Амотус се появил на стените и погледнал към неумрелия рицар. Мнозина край него не можели повече да гледат, тъй ужасени били от леещия се наоколо страх. Ала лордът — макар и блед като смъртник — се възправял високо, а думите му вдъхнали кураж на онези, що го били изгубили: