Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Танис не можеше да говори. Той посегна, притисна ръката на свещеника, опита се да каже нещо, но така и не успя. Обърна се рязко, мина покрай мрачната, смълчана фигура в ъгъла и напусна стаята, задавен от напиращите сълзи.

Гарад го съпроводи до входа на Храма и на раздяла каза:

— Знам с какво те е натоварил Елистан и, повярвай ми, надявам се с цялото си сърце, желанието му да се окаже изпълнимо. Доколкото разбрах, лейди Кризания е предприела поклонение, което може да се окаже изключително опасно?

— Да — това беше всичко, което Танис можеше да си позволи да отвърне.

Гарад въздъхна.

— Нека Паладин бди над нея. Ще се молим. Тя е силна жена. Ако църквата иска да се разраства, ще се нуждаем от тъкмо такива млади и решителни хора. Ако се нуждаеш от нещо, знай, че сме готови да ти помогнем с всичко, което е във възможностите ни.

Полуелфът измърмори учтива благодарност. Гарад се поклони и побърза да се отправи обратно, за да бъде близо до умиращия си учител. Преди да пристъпи навън, Танис за миг наведе глава, колкото да си възвърне самообладанието. Неочаквано от мислите му го изтръгна спор, който очевидно се водеше в близост до вратата.

— Съжалявам, сър, но не мога да ви позволя да влезете — казваше някакъв млад послушник.

— Казвам ти, тук съм, за да се срещна с Елистан — обади се нечий раздразнен глас.

Танис затвори очи и се облегна на стената. Познаваше този глас. Спомените го заляха с такава сила, че за момент имаше чувството, че не може нито да се движи, нито да говори.

— Може би ако ми кажете името си — отстояваше твърдо позицията си послушникът, — бих могъл да известя за вас и…

— Казвам се… името ми е… — Гласът се поколеба. Звучеше озадачено. После промърмори: — Вчера си го спомнях…

Танис чу звук като от дървен жезъл, потропващ нервно върху стъпалата на Храма. Гласът изведнъж стана писклив:

— Млади човече, пред теб стои изключително важна личност. И не съм свикнал да се отнасят толкова безочливо с мен. А сега се махай от пътя ми, преди да ме принудиш да направя нещо, за което после ще съжалявам. Е, поне някой от нас със сигурност ще съжалява.

— Ужасно ми е неприятно, сър — повтори послушникът, чието търпение очевидно вече беше към края си, — но без да знам името ви не мога да позволя да…

Разнесе се шум от краткотрайно боричкане, последвано от тишина, след което Танис долови злокобния звук от разгръщане на страници. Усмихнат през сълзи, полуелфът надникна от вратата и видя застаналия на стълбите стар вълшебник. Носеше мантия в миши цвят, а безформената му шапка изглеждаше така, сякаш бе готова да предприеме бягство от главата му при първата удала й се възможност. Като цяло видът му бе отчайващо опърпан. Беше облегнал съвсем обикновения си дървен жезъл на стената на Храма и, без да обръща внимание на зачервения и негодуващ послушник, тъкмо ровеше из страниците на книгата си със заклинания, мърморейки:

— Огнени кълба… огнени кълба. Къде изчезна тази проклета магия?…

Танис внимателно положи ръка върху рамото на послушника:

— Наистина е важна личност — произнесе тихо. — Можеш да го пуснеш. Поемам пълна отговорност за него.

— Важна личност? — послушникът го изгледа подозрително.

При звука от гласа на Танис вълшебникът вдигна глава и се втренчи в тях.

— А? Важна личност? Къде? — Най-сетне забелязал Танис, той подскочи стреснато. — А, там. Приятно ми е, сър.

Понечи да подаде ръка, оплете се в собствената си мантия и изпусна книгата в краката си. Наведе се, за да я вдигне, но събори жезъла, който се изтърколи с тракане надолу по стълбите. В цялото объркване шапката му най-сетне се устреми към свободата, така че се наложи и послушникът да се включи в спасителната операция. Двамата с Танис с дружни усилия започнаха да помагат на вълшебника отново да добие предишната си цялост.

— Ох, пръстите ми! Проклятие! Къде съм? Глупава тояга! Изгубих си шапката!

В крайна сметка вълшебникът отново възвърна по-голямата част от предишното си достойнство. Пъхна решително книгата в пояса и си захлупи шапката (след като се опита да направи същото, но в обратен ред). За нещастие шапката му моментално се смъкна надолу и почти закри очите му.

— Богове, ослепях! — възкликна той и заразмахва ръце пред себе си.

Скоро и този проблем беше разрешен. Послушникът — като погледна Танис още по-подозрително отпреди — килна шапката назад върху побелелите коси. Старият вълшебник се втренчи раздразнено в него и чак тогава се обърна към полуелфа: