Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

— А Даламар?

— Вътре е. Не говори и не помръдва, откакто е дошъл. Стои съвсем тихо в един ъгъл. Да… Присъствието му очевидно успокоява Елистан, така че му разрешихме да остане.

„Иска ми се да видя как би го принудил да си тръгне“ — помисли си Танис, но реши да не изрича на глас това. Вратата се отвори. Присъстващите разтревожено вдигнаха глави, но беше само послушникът, който съвсем внимателно бе почукал на вратата и в момента разговаряше едва чуто с някой зад нея. Той се обърна и даде знак на полуелфа.

Танис влезе в малката, простичко мебелирана спалня, като се стараеше да не вдига много шум по примера на тихо движещите се свещенослужители, чиито подплатени чехли почти не издаваха звук. За съжаление мечът му тракаше, ботушите трополяха тежко, а закопчалките на кожената му ризница не спираха да дрънчат. Беше убеден, че не само в собствените си уши звучи като армия връхлитащи джуджета. С пламнало от притеснение лице се опита да замаже нещата като запристъпва на пръсти. В същия момент Елистан обърна немощно глава на възглавницата си и започна да се смее:

— Приятелю, човек може да си помисли, че идваш да ме ограбиш — отбеляза той, вдигайки слабо ръка към Танис.

Полуелфът опита да отвърне на усмивката му. Веднага щом вратата зад него се затвори приглушено, беше отбелязал мрачното присъствие на нечия смълчана фигура в един от ъглите. Постара се да не й обръща внимание. Коленичи до леглото на мъжа, когото беше помогнал да спасят от мините в Пакс Таркас, мъжът, чието ненатрапливо внимание бе изиграло толкова съществена роля в собствения му живот и в живота на Лорана. После улови ръката на умиращия и я стисна силно.

— Само ако можех да се преборя с този враг вместо теб, Елистан — рече, стискайки съсухрената бяла ръка.

— Не враг, Танис, не враг, а стар приятел идва за мен. — Свещеникът внимателно се освободи и го потупа по лакътя. — Сега не го разбираш, но един ден ще разбереш, повярвай ми. Но не те извиках тук, за да те натоварвам с излишни грижи. Имам задача за теб, приятелю. — Той даде знак на един послушник да се приближи. Младежът донесе неголяма дървена кутия и я остави в скута му, след което се оттегли и отново зае мястото си при вратата.

Мрачната фигура не беше помръднала.

Елистан вдигна капака на кутията и извади от нея парче бял пергамент. После взе ръката на Танис, сложи пергамента в дланта му и затвори пръстите на полуелфа върху него.

— Дай това на Кризания — произнесе отслабнало. — Ако оцелее след всичко, тя ще бъде следващият глава на църквата. — Забелязал колебливото и дори неодобрително изражение, което се появи на лицето на Танис, той се усмихна: — Никой не знае по-добре от мен какво ти се наложи да преживееш, приятелю. Едва не те изгубихме. Ала все пак успя да преодолееш нощта и да посрещнеш светлината на деня, доби сили от знанието, което ти беше разкрито. Надявам се същото да се случи и с Кризания. Вярата й е крепка, но както сам отбеляза, й липсва топлина, състрадание и човещина. Ще трябва да изпита на собствения си гръб уроците, които ни преподаде Главният свещенослужител. Налага се да изпита болка, Танис, жестока болка, за да разбере що е съчувствие към неволите на ближния. Но освен всичко друго, приятелю мой, тя трябва да се научи да обича.

Елистан затвори очи. Чертите на лицето му изразяваха страдание и дълбока печал.

— Ако имах властта, щях да й помогна да избегне тази участ. Знаех много добре какъв ще бъде пътят, по който е поела. Но кой съм аз, за да поставям под въпрос пътищата на боговете? И все пак — отвори очи той и Танис забеляза в тях гневни проблясъци, — бих могъл да поспоря с тях.

За гърба си полуелфът чу стъпките на послушника. Елистан кимна.

— Да, знам. Страхуват се, че посещенията лесно ме изморяват. Така е, но скоро така или иначе ще намеря покой. — Свещенослужителят затвори очи и се усмихна. — Да, ще си почина. Старият ми приятел идва, за да повърви с мен и за да ми покаже пътя.

Танис се изправи и хвърли въпросителен поглед към послушника, който поклати глава.

— Не знаем за кого говори — измърмори младежът. — Постоянно го споменава. Предполагахме, че може би това си ти…

Гласът на Елистан се издигна откъм постелята:

— Сбогом, Танис Полуелф. Предай на Лорана, че я обичам. Гарад и останалите — той кимна към вратата — знаят за разпорежданията ми относно моя наследник. Вече им е известно, че реших да ти поверя грижата за това. Ще ти помогнат с каквото могат. Сбогом, нека Паладин те надари с много щастие.