Маргарет Уэйс - Изпитанието на близнаците

Рейстлин трескаво се озърна. В един от ъглите седеше и баща му — беден дървосекач, по чието лице сякаш се бяха отпечатали вечните грижи и тревога. Недалече от него се виждаше и Лорана, а хладната й елфическа красота сияеше като ярка звезда, увиснала в безлунно небе.

В същия момент Кризания извика:

— Елистан!

Тя се изправи и протегна ръка към него, ала свещенослужителят просто я огледа студено и поклати глава.

— Станете! — отекна нечий глас.

Разнесе се шум от тътрене на крака и скърцане на пейки. Всички в Залата се изправиха. В същия миг влезе съдията и присъстващите се умълчаха почтително. Облечен в сивата мантия на Гилиан, Богът на Неутралитета, съдията зае мястото си зад подиума и се обърна към обвиняемите.

— Танис! — извика Рейстлин и пристъпи напред.

Брадатият полуелф се намръщи при тази непростима проява на невъзпитание. Почти в същия миг приставът — старо мърморещо джудже — направи крачка напред и ръгна Рейстлин в ребрата с дръжката на бойната си брадва:

— Сядай си на мястото. И не говори, освен ако не те питат!

— Флинт? — Магьосникът улови джуджето за ръката. — Не ме ли позна?

— И не докосвай пристава! — изрева гневно джуджето, като отърси ръката си. — Ха! — измърмори, докато се връщаше обратно на мястото си до съдията. — Никакво уважение! Ще си помислиш, че съм тук, за да забавлявам който ми падне…

— Благодаря ти, Флинт — прекъсна го Танис, загледан мрачно към Рейстлин и Кризания. — А сега, кой обвинява тези двамата?

— Аз — каза рицарят, пременен в най-бляскавата си броня, и се изправи.

— Много добре, Стурм Блестящо Острие — каза съдията. — Ще ти предоставим възможност да изложиш тезата си. Има ли назначена защита?

Рейстлин вече се канеше да стане и да отговори, когато някой го прекъсна:

— Аз! Тук, Танис… ъъ, Ваша чест! Аз, ей тук! Чакай малко. Н-нещо съм се закачил…

През Съдебната зала премина вълна от смях, докато всички се обръщаха да погледнат към натоварения с книги кендер, който тъкмо се бореше да мине през вратата. Китиара се усмихна широко, улови кендера за плитката и безцеремонно го засили навътре. Човечето се изтърколи на пода, навсякъде се разлетяха книги, а тълпата зарева от възторг. Когато кендерът най-после се изправи, той се отупа с достойнство, скокна през книгите и най-сетне се добра до подножието на подиума.

— Аз, Тасълхоф Кракундел! — каза, обърна се и протегна мъничка ръка към Рейстлин. Архимагьосникът се втренчи невярващо в него, без да успее да отвори уста. Тас сви рамене, погледна ръката си, въздъхна и се обърна към съдията. — Здравейте, името ми е Тасълхоф Кра…

— Я сядай! — кресна джуджето. — Никой не се здрависва със съдията, кратуна такава!

— Гледай ти — възмути се кендерът. — Защо пък не? Само се опитвах да бъда любезен, нещо, което вие джуджетата, явно не умеете. Аз съм…

— Млък! — извика Флинт и удари пода с дръжката на брадвата си.

Тас врътна опашката на косата си и очевидно примирено се върна да седне до Рейстлин. Преди да го стори обаче, не пропусна да имитира намусеното изражение на джуджето срещу публиката, която се запревива от смях, карайки Флинт да побеснее още повече. Този път се намеси съдията:

— Тишина — нареди неумолимо той и тълпата отново се смълча.

Тас се тръсна в стола до Рейстлин. Магьосникът тутакси усети леко докосване. Той се втренчи мрачно надолу към кендера и поднесе дланта си напред:

— Върни ми я! — заповяда.

— Кое? А, това-а? Твое ли е? Сигурно си го изпуснал? — рече невинно Тас, докато му връщаше една от кесиите с магически съставки. — Намерих го на пода…

Рейстлин я грабна от кендера и с гневно изражение я закачи обратно на шнура около кръста си.

— Поне едно благодаря можеше да кажеш — произнесе с остър шепот Тас, ала моментално се присви под строгия поглед на съдията.

— Какви са обвиненията срещу тези двамата? — попита Танис.

Стурм Блестящото острие пристъпи към подиума. Разнесоха се разпокъсани аплодисменти. Очевидно в града харесваха младия рицар с цялата му доблест и мрачна, но изпълнена с достойнство осанка.

— Ваша чест, открих ги в пустошта. Черноризият спомена името на Паладин — откъм тълпата се чу гневно мърморене. — Със собствените си очи видях как даде на жената някаква зловонна течност. Когато за пръв път се натъкнах на тях, тя беше зле ранена. Мантията й беше подгизнала от кръв, а лицето й бе обгоряло и покрито с белези. Но след като отпи от вещерската отрова, изведнъж оздравя!